неделя, 4 декември 2011 г.
понеделник, 10 януари 2011 г.
Писмо до Слънчевото дете
Мило мое дете,
Гледам те цяла вечер как Сънчо те е пренесъл в приказната страна. Виждам всеки твой трепет, всяка твоя радост, всеки твой страх, който те преследва в сънищата ти. Виждам теб, виждам себе си, виждам любовта.
Ти спиш ... Спи! Спи, Слънчице! Запомняй всеки миг от този сън, всеки аромат. Дишай дълбоко от въздуха, които се носи там! Запомни цветовете и магичните сгради. Запомни „странно” облечените хора, опитай от храната им. Не се плаши, това е сън. Не изпитвай страх, когато си там. Ако го усетиш събуди се, аз отново ще съм тук до теб!
Благодаря ти, Слънчо, че те има!
Защо реших да ти го напиша, може би защото никога не намерих времето и думите, с които да ти го кажа. Може би, защото скрит зад листа, ще успея да излея всичките слова, които сдържах години! Скрит ... Слънчево дете, мое! Аз се скрих не само зад този лист хартия. Направих го и зад собствените си грешки и оправданията за тях. Мъча се да намеря думите, с които да измоля прошка ... но немога. Не знам за кое първо да ми простиш. Не успях да ти покажа толкова много неща... Не успяхме да уловим онзи сом, заради който толкова дълго висяхме на брега на езерото. Не можахме да се спуснем в пещарата, от която толкова много те беше страх! Не посетихме и концерта на Metallica, както ти обещах. Не отидохме и до Австралия, за да видиш кенгуру.
Помниш ли всичкои тези твой мечти? Не, сигурно отдавна си ги забравило, дете мое! Аз обаче не съм. Аз помня ...
През целият си живот мечтаех за теб и бъдещето ти, а забравих да живея.
Шшшшт, тихо дете не се плаши! Аз съм тук, до теб! Виждаш ли, ето това е ръката ми. Да не е онази ръка, която помниш, промени се малко, позавехна. Но пак ще се вдигне, за да те защити. Пак ще може да те изправи в момент, когато се спънеш и паднеш! Това съм аз ...
Прости ни дете, че не те научихме на толкова неща. Прости, че времето не ни стигна. Прости, че търсихме оправдания пред себе си и теб!
Сега ще се събудиш, Слънцето ще те погали с лъчите си. Ще отвориш прозореца и ще вдишаш дълбоко от този въздух, от същия този, примесен с газовете на автомобили, с миризмите от фабрики, с ароматите на гозби от съседите и с боровия дъх на гората зад нас, в която те водех всеки свободен летен ден. Запомни и тези аромати, запомни и тези сиви сгради и „нормалните” хора от улицита. Виждай, не просто гледай! Обръщай се с усмивка и винаги вярвай в себе си!
Греши смело, дете мое! Това е най-добрия житейски урок.
Прощавай! Не го прави само заради себе си.
Обичай! И бъди обичано ...
Много неща не ти написах, не посмях да си призная и простя.
Прости ми, че се сблъска с улицата. Прости ми, че толкова младо и се докосна до загубата, до болката! Прости ми, че не те опазих от сивотата, пошлото и простащината. Прости ми, че те накарах да вярваш, че те са нещо нормално.
Моля те запомни, че Бог обича и прощава, защо ние да не можем? Че дъгата има много цветове. Не спирай да търсиш къде е краят ѝ и току виж откриеш гърненцето със златни монети! Смело се хвърляй, смело падай и бързо се изправяй! Не стой по очи на земята, нека те винаги гледат звездите. Не забравяй, дори и да е ден и да си мислиш, че тях ги няма, те са там ... Някъде, далеч, но все пак там!
Там където ще съм и аз, някой ден! Ще пращам своята светлина към теб и ще ти напомням, колко много те обичам и колко много се гордея с теб!
Целувам те, Слънчево дете!
Лека нощ ...
петък, 26 февруари 2010 г.
Честит осми март, мамо
(пиеса в 3 картини)
Д-р Мария Ангелова – около 50 годишна, майка на Виктор и Денис, съпруга на Симеон. В момента непрактикуващ стоматолог.
Д-р Симеон Ангелов –около 57годишен, баща на Виктор и Денис, съпруг на Мария. Известен стоматолог и собственик на клиника „ДеВиМа”
Денис Ангелов –около 23 годишен, току що завършил музикалната консерватория.
Д-р Виктор Ангелов – около 26 годишен, стоматолог, брат на Денис, работи в семейната клиника „ДеВиМа”
Ива – около 23 годишна, току що завършила музикалната консерватория, бившo гадже на Денис
Мартин – около 21 годишен, II-ри курс в музикална консерватория. Приятел на Денис
ПЪРВА КАРТИНА
Всекидневна. Маса с 6 стола.
Симеон: Добър вечер!
Виктор: Добър вечер!
Мария: Добре дошли!
Виктор: Мамо, Дени не е ли в къщи?
Мария: Всъщност от обяд не съм го виждала. Мислех, че е горе.
Денис: О-о, семейство. Какво ще ядем?
Мария: Любимото ти – спаначена супа със сметана и задушено свинско.
Денис: М-м, ще си поръчам пица, някой да иска!?
Мария: Денис! Измий си ръцете и се върни на масата! Веднага!
Симеон: Чу майка си!
(сядат на масата )
Мария: Как мина денят ти?
Виктор: Днес бях на обекта в центъра. Мисля, че ще влязат в срока.
Симеон: Хубаво е да натиснеш малко Калайджиев, да не се отпуска. Строежа не трябва да изостава. Новото крило на клиниката трябва да е готово до май!
Днес гледах един имот, до съда. Хубаво място с чудесна къща. С малко облагородяване ще стане страхотем дом.
Денис: Чудесно, къща в центъра!
Виктор: Това не е ли старата къща на ... тези ... на Герджиковия род?
Симеон: Да мисля, че е била тяхна.
Денис: Охо, къща на знатен пловдивски род. Супер. Не е ли чудесно, мамо?
Мария: Мисля си, че ако ядяхте толкова, колкото говорихте нямаше да смогна да ви сготвя.
(звън)
Денис: Сигурно е Ива. Поканих я.
Мария: Възпитаните хора предупреждават когато чакат гости за вечеря.
Денис: Мамо, чакам гости за вечеря!
Ива: Добър вечер, г-н. и г-жо. Ангелови.
Симеон: Заповядай Ива.
Мария: Надявам се, че ще вечеряш с нас.
Ива: Всъщност, просто бих ви правила компания.
Виктор: Дълбоко се съмнявам. Повярвай ми познавам майка си от 26 години.
(смях от всички)
Мария: Благодаря ти Вик.
Симеон: Как върви с музиката Ива, извини ме за любопитството.
Ива: Мисля да запиша магистратура в академията, още се чудя каква специалност.
Мария: Радвам се, че Дени се среща с хора като теб. Току виж решил да запише магистратура и той!
Денис: Всъщност мамо, аз се замислям да запиша магистратура. Да, даже вече съм се ориентирал.
Мария: Интересна новина.
Симеон: Това ни радва.
Виктор: Хей, брато какво ще е?
Денис: Двоумя се.
Мария разтребва масата.
Симеон: Качвам се горе. Обади се задължително утре на Калайджиев. Приятна вечер Ива.
Ива: Лека вечер д-р Ангелов.
Виктор: А-а-а, аз ... имам важен разговор по телефона. Извинете ме.
Ива и Дени остават сами
Ива: Имаш чудесно семейство, понякога ти завиждам.
Денис: Знаеш ли, много трудно е да познаеш кога динята е узряла, винаги рискуваш или да е зелена и с дебели кори, или да е презряла!
Ива: Виж, не дойдох, за да говорим за дини. Защо ме повика, мислех че се изяснихме?
Денис: Знам, просто ...
Ива: Денис, защо ни е да правим нещата толкова сложни. Разбрахме се. Аз ще си мълча, ще се опитам да запазя отношенията ни на едно приятелско ниво...
Денис: Моля те, сега какво: Нека си останем приятели!
Ива: Мисля, че взаимно стигнахме до това решение.
Денис: Да, но вече не мисля така. Искам да опитаме отново.
Ива: Трябваше да помислиш за това малко по-рано.
Денис: Ива, моля те!
Ива: Знаеш ли колко много ми омръзнаха всичките тези молби? Денис оставиме, пусниме да живея своя живот! Както впрочем ти умело живееш своя!
(излиза)
Мария: Ива, искаш ли ... Тръгна ли си? Много бързо! (Денис излиза) Дени, Дени !?
(влиза Симеон)
Симеон: Нищо не каза за къщата. Какво мислиш?
(Мария бърше масата)
Симеон: Мария? Слушаш ли ме?
Мария: Аз те слушам, а ти слушаш ли ме?
Симеон: Мислих си, че новината ще те зарадва, надявах да обсъдим...
Мария: Нищо не искам да обсъждам!
(излиза)
ВТОРА КАРТИНА
Мария: Добро утро. Как спа?
Виктор: Благодаря ти мамо, добре!
Симеон: Аз излизам!
Мария: Няма ли да закусиш?
Симеон: Не, ще хапна на крак. (излиза)
Виктор: Мамо, ти какво мислиш за къщата?
Мария: Не мисля нищо!
Виктор: Мамо, татко я харесва толкова много.
Мария: Да, знам! Бащати е харесвал и харесва много неща в този живот, но не и аз!
Виктор: Не ти ли харесва идеята?
Мария: Аз излизам, ще ме закараш ли до центъра.
Виктор: Мамо, попитах те ...
Мария: Викторе! Ще ме закараш ли?
Виктор и Мария излизат
Денис: Добро утро! Има ли някой?
(звъни се на вратата, Денис отваря)
Денис: Виж помолихте ...
Мартин: Знам какво ме помоли, нямали да ме поканиш? Имаш страхотна къща (гледа семейна снимка) хубава снимка.
Денис: Не, не е хубава, не виждаш ли девствените ми мустачки! Тук съм на 15 години.
Мартин: Бих искал, като твоето семейство.
Денис: Внимавай какво си пожелаваш.
Мартин: Защо? Огледай се! Живееш в сбъдната мечта. Вашите са страхотни, имате собствена клиника, разбирате се с брат ти! Родителитети са те подкрепили, когато си кандидатствал и си загърбил медицината...
Денис: Защо дойде?
Кажи? Защо си тук?
Мартин: Знаеш защо съм тук.
Денис: А ти знаеш отговора ми.
Мартин: Да, също знам и какво се случваше през последните 7 месеца.
Денис: Нищо не знаеш! Знаеш ли кой съм аз, защото ако знаеш, моля те кажи ми!
Мартин: Знам, че ти си добър човек.
Денис: Страхотно, много ми помага ...
(Влиза Мария)
Денис: Мамо... здравей!
Мария: Радвам се, че си станал най- сетне, защото ... Добър ден! Аз съм Мария.
Мартин: Мартин, приятно ми е!
Мария: Вие приятел на Дени ли сте.
Денис: Да, помагам му с лекции, той е студент в Академията ...
Мария: Разбирам, ти явно си му адвокат! Мисля, че Мартин може да говори сам.
Мартин: Приятели сме от Академията, Дени беше един от най-добрите студенти и сега ми помага с някой от предметите.
Мария: Радвам се, че Дени се е захванал с нещо сериозно. Е, момчета няма да ви преча, оставям ви. Приятен ден, Мартин.
Мартин: Майка ти е „желязна” жена. Винаги ли е такава?
Денис: Не винаги е такава.
Денис: Марти, кажи чесно, защо дойде.
Мартин: От страх. Страх ме е, да не те загубя. Обичам те човек...
(Мария влиза, вижда Мартин и Денис да се целуват, обръща се и излиза)
Денис: Не, спри майка ми си е в нас, може да ни види.
Мартин: Нека ни види, нека целият свят ни види. Омръзна ми да се крия.
Денис: Стига, спри! Помисли малко, замисли се как би раигирал баща ти, ами моето семейство?
Снощи поканих Ива на вечеря! Мисля, че още я обичам.
Мартин: Значи аз съм излишен! Ти не искаш да признаеш пред себе си истината. Престани да се самозалъгваш! Погледни се в огледалото. Виж се. Осъзнай най-сетне, кой си ти! Спри да ме мъчиш. 7 месеца чакам да разбера какво избираш, чакам, чакам ... А мойте чувства, а мойте желания!
Денис: Не разбираш ли, че всичко това са само твой желания, твойте фантазии, твойте мечти! Те не са мой! Не са! Незнам какъв съм... боря се, но все още незнам кой съм! До преди 7 месеца аз имах мечти за жена и деца, после се ...
Мартин: Се появих аз и разбих пясъчните кули на малкото момченце! Колко пъти преди да се поява аз си гледал гей порно, колко пъти си се регистрирал в сайт за запознанства с чужд ник, за да не те познаят, колко пъти си заглеждал стегнатите дупета на твойте съучиници и си искал да спиш с тях? Само не ми казвай николко, само не ме лъжи!
Денис: Мисля, че е време да си вървиш.
Мартин: Добре! Ще излезна през тази врата. Но проблемите ти, те ще си останат тук. И аз се уморих, уморих се да чакам, съжелявам. Излиза
Мария: Денис, би ли ми помогнал. Денис!
Денис: Мамо, искам да си почина.
Мария: И аз искам, но баща ти и брат ти ще се върнат скоро.
От давна ли се познаваш с това момче?
Денис: От 7 месеца? Защо?
Мария: Не съм го виждала преди.
Денис: Запознах се с него случайно в Академията, малко преди да завърша.
Мария: Денис, не обичам лъжите и цял живот съм ви възпитавала да бъдете честни. Бъди честен с мен. Той какъв ти е?
Денис: Приятел, вече ти казах ...
Мария: Спри да ме лъжеш, видях когато той те целуна. Чух и разговора ви. Не ме лъжи.
Денис: Щом си подслушвала, значи си чула отговора, който те интересува.
Мария: Не ми говори с такъв тон.
Денис: Или какво, ще ме удариш ли? Ето защо не ти казах, ето защо никога не набирах смелост да призная и пред себе си, защото ме беше страх от теб. Страх ме беше от татко, от това да не разбия вашите мечти за мен. Страх ме беше да не ви разочаровам ...
Мария: Не ми говори така. Целият си живот отдадох на това семейство, не ме обвинявай за педерастията си! Ти си болен.
Денис: Болен? Болен ли съм? Тук болната си ти! Ти не искаш да си отвориш очите и да видиш истината. Защо мислиш, че учих пиано? Защо? Това беше първото нещо което успях сам да направя. Разбих мечтите ви за следващо поколение заъболекар. Знаех, че ще ме приемат медицина, защото се падна най-лесния въпрос. Знаех всичко по темата...
Мария: Как така, ти имаше 2-ка? Искаш да кажеш ...
Денис: Да, това искам да ти кажа. Аз написах грешния отговор, за да ме скъсат. Не исках повече да следвам пътя, който ти и татко бяхте начартали!
Мария: Безсрамник, лъжец!
Денис: Не ми говори ти за лъжи. Ти си тази, която не спря да лъжеш. От години лъжеш себе си колко си щастлива, а сега се опитваш да лъжеш и нас. Мислиш, че не забелязвам как си се променила! Какво се случи с онази усмихната жена,а? Какво мамо, кажи или ще е поредната лъжа.
Мария: Не смей да ми говориш така!
Денис: Защо? Какво има нали все ни учиш да сме честни, нали все това искаш от нас? Или честноста има двойни стандарти?
Мария: Стига!!! Замълчи чуваш ли, замълчи!
Денис: Години наред събирам този яд в себе си, страха и болката. Винаги съм се надявал, че все пак когато разбереш какъв съм, нещо в теб ще си спомни, че въпреки всичко, съм твой син!
Денис излиза, влиза Виктор и заварва Мария да плаче свлечена на пода
Виктор: Мамо, мамо добре ли си?
Мария: Да, добре съм! Остави ме! Излиза
Виктор: Денис, слез долу! Денис! Защо майка плачеше. Кажи?
Денис: Оставете ме намира, чувате ли!
Виктор: Не ми говори така, че ще те фрасна. Отговори на въпроса ми.
Денис: Знаеш ли писна ми цял живот да се съобразявам с това семейство. Никой от вас не пожела да разбере, какъв човек съм аз. Кой съм? От какво имам нужда?
Виктор: Точно ти ли ще повдигнеш този въпрос. Денис какво става тук!?
Денис: Аз съм гей, брато. Току що го казах на майка. Хайде давай и ти, натрии сол на главата на малкото педерасче.
Защо мълчиш?
Виктор: Не ме интересува с кого се чукаш. Това си е твой избор. Дени от малък винаги съм бил зад теб, винаги съм се стремял да ти помагам, защо не ми каза? Ако знаех през какво минаваш.
Денис: Не можех да ти кажа, ти беше сина – мечта.
Виктор: И какво мислиш получих? Мислиш ли, че сега съм щастлив. Работя в тъпата клиника на татко, знам, че един ден тя ще бъде моя. Ще бърникам в устите на хората, докато един ден просто не ме стегне шапката. Ще зарежа всичко. Знаеш ли колко много ми костваше да бъде техния примерен наследник.
Като дете имах мечти за космонавт, вечер заспивах и излитах с ръкети, стигах далечни планети, звезди. Изследвах комети. Космоса беше най-спокойното място, там цареше безвремието. Нямаше училища, домашни, задължения ... Така един ден се събудих на 14, а татко и мама, бяха готови с „моята” мечта. През деня на училище, следобедите в нас с частния учител, цели 5 години, всеки ден. Мойте приятели играеха на войници, а аз учех за амебата. Мойте приятели ходеха на кино и сладкарници с приятелки, а аз учех за човешките мускули, мойте прияетели дивееха по дискотеки, а аз учих стоматология.
Така един ден се събудих без собствени мечти. Бях спрял да мечтая за Космоса, следователно вече не го сънувах. Онова царство на безвремието и спокоиствието, което бях изградил, беше забравено.
Ти си щастливеца брат ми, ти се опълчи. Мислиш ли, че не помня как те скъсаха на изпита за медицина? Спомни си кой те изпита на въпроса, същия този, който се падна? Аз. Ти беше подготвен, ти можеше да изкараш най-малко 5и 60, 70, но никога 2!
Дени, няма значение кой си, ти си моя брат. Аз те обичам какъвто си. Ти винаги си бил, различен, винаги си бил новатора. Обичам те!
Денис : Не знаех, че ти ... Не съм и подозирал, че насила си станал стоматолог.
Влиза Мария, която е слушала монолога на Вик
Мария: Баща ви скоро си идва, спестете му драмите си. А сега ми помогнете с масата.
Денис: Аз не искам да играя в този цирк.
Мария:Не смей да наричаш семейството ми цирк!
Денис : Мамо, спри да се правиш, че няма проблем. Има, не разбираш ли, аз съм гей! Няма да се променя. Харесва ми. Обичам мъжки тела!
Мария: Ти не знаеш какво говориш!
Денис : Напротив мамо, много добре знам.
Виктор: Стига, млъкнете и двамата.
Влиза Симеон
Симеон: Здравейте. Днес бях до къщата. Видях я отблизо мисля, че ще стане страхотно. Точно както го искахме Мария, с голяма зелена морава ... Какво става тук?
Някой ще ми обясни ли какво става в моя дом!
Мария: Знаеш ли мисля, че е време да проявиш малко бащинска отговорност и да поговориш със синовете си най-накрая. Писна ми да съм и майка, и баща!
Мария отива в другата стая
Симеон: Вик, какво е станало?
Виктор: Денис, по-добре е ти да обясниш.
Симеон: Какво трябва да ми се обяснява, някой ще каже ли най-накрая?
Денис: Татко вината е моя...Отдавна исках да ви кажа с мама, но ме беше страх. Знаех, че ще ме намразите ...
Симеон: Денис, какво се е случило, плашиш ме!
Денис: Днес на гости ми дойде, моя най-добър приятел – Мартин. С него се познаваме от 7 месеца. Първоначално му помагах с лекциите, но после ... после нещо се случи, незнайно как аз усетих, някакво странно парене в гърдите всеки път като бях при него. Винаги ме караше да се чувствам спокоен и сигурен в себе си! Толкова искрено се забавляваме. Много добър човек е татко. Мисля, че съм влюбен в него.
Днес той беше на гости и ме целуна, мама ни видя и ...
Татко моля те, кажи нещо? Каквото и да е. Ако искаш пребииме, но кажи нещо!
Симеон: Помня, когато беше на 5 или 6 години. С майка ти, всяко лято ви водихме на море в Бургас. От поликлиниката ни даваха карти. Първата ти среща с водата, колко те беше страх. Помниш ли?
Тогава аз те хванах, вдинах те на ръце и влязохме на дълбоко, стояхме там. Ти първоначално се страхуваше и се разплака, но после ме погледна и ми каза: “Татко, не ме е страх, когато си до мен.”
Какво се случи Денис? Кога започна да се страхуваш от мен?
Знам кой си много отдавна. Един родител познава децата си, а един баща познава много добре синовете си. За мен е важно да си щастлив.
Денис: А ти щастлив ли си татко? Изобщо някой в тази къща щастлив ли е? Защо не попиташ Вик. Татко вие с мама крояхте нашето бъдеще, без за миг дори да се поинтересувате, какво искаме ние.
Защо мислиш, че станах пианист. Аз мразя пианото, но повече от всичко мразя да ми налагат.
Виктор: Денис, стига.
Денис: Ами Виктор, някой от вас помслили какво иска той? Знае ли някой от вас какви са детските мечти на брат ми?
Мария: Аз знам. Полицай. Нали така Вик? Ти ми каза, не помниш ли? Каза ми го когато беше на 7 или 8 години. Не спираше да го повтаря.
Аз съм майка! Няма по-силна връзка от тази между майка и дете!
Аз съм виновна, нали? Аз съм виновна, че Вик заряза невероятната си мечта да стане полицай и хвърлих в ръцете му работа, която му носи по 5000лв на месец. Аз съм виновна за всичките ви неуспехи.
Само че за толкова години никой от вас не ме попита как съм. Стоя затворена в този дом. Седя, чистя, пера, готвя, посрещам ви, изпращам ви един безкраен цикъл. А вие дори за миг не ме попитахте, дали няма нужда от нещо, никой от вас не се позаитересува какво ми е?
След сватбата с баща ви започнахме заедно работа в близката поликлиника. Постепено той се издигаше и го поканиха от друго заведение на центъра. Той беше безспорно най-добрия зъболекар в града, започнаха да валят покани от още поликлиники в града, обадиха му се и от София, но той беше решил, оставаме тук! Ще направя собствена клиника.
Така минаха 4-5 месеца, един ден аз разбарх, че съм бременна. Тогава казах на баща ви! Той не райгира както очаквах, нацупи се, 2 дена не говореше. Не спираше да сумти като бесен бик. На 7-ти март вечерта той легна до мен и ме помоли да направя аборт. Не било сега времето, сега трябвало да помислим за кариерите си искал аз да се реализирам, да намеря по добра клиника, в която да работя...Аз не вярвах, на ушите си. Страх ме беше, бях млада...Съгласих се...
На 8-ми март сутринта, аз станах, обадих се на мой познат от медицинския и отидох на частно при него. Тогава абортите бяха забранени. Още щом влезнах в кабинета, аз знаех, че там, на онази кушетка си отива част от мен, приспаха ме. След няколко часа се събудих, но вече бях друг човек. След 2 години се роди Вик, а после и Денис. Баща ви беше толкова горд и щастлив. За него бе лесно да забрави един аборт, но не и за мен.
Виктор: Мислихте ли някога да ни кажете? Оказва се, че цял един живот сме живели само в лъжи. Мамо, нали ти беше тази, която все ни говореше за истината. Нали все ти искаше да сме честни с вас. А ти татко. Ти, който ми говореше за мъжката дума и чест. Колко важни са те за мъжа? Къде е твойта мъжка дума сега, ти обеща винаги да си искрен с нас, твойте момчета...
(излиза в другата стая)
Мария: Не искам да виждам онзи педерас в къщата си!
Денис : Онзи педерас! А този педерас (сочи себе си) искаш ли да виждаш! Съжалявам, мамо. Не съм сина, който искаше. А Марти, ще виждаш често, защото след днес, разбрах колко много го обичам.
Мария: Ако се върнеш с него, ще ти е последното влизане в този дом.
Симеон: Мария стига! Не можеш да се бориш, приеми го.
Мария: Колко си горд, че синът ти се чука с мъже!
Симеон: Може да не съм горд, но поне знам, че сина ми още ми вярва.
Мария: Не бих била сигурна след като вече знае кое е баща му. Ако преди 30 години знаех, сега щеше да е съвсем различно.
Защо го направи? Защо ме накара тогава?
Симеон: Не знам, мислих само за мечтите си ...
Мария: А ние с бебето, не се вписахме в тях. И за това умряхме.
Симеон: Мислиш ли, че на мен ми беше лесно да те гледам, аз убих детето ни, но ти се предаде. Ти не пожела да ме погледнеш, не искаше да легнеш до мен.
Мария: Ти си този, който не искаше да легне до мен или си забравил. Забравили, че когато ти казах, че съм бремена ти спря да ме гледаш, спря да ме доскосваш, спря да лягаш до мен. Не искаше да имаш нищо общо с мен, докато не махна детето.
Симеон: Не е вярно.
Мария: Вярно е и ти го знаеш. Ти дори не ме целуна сутринта, когато отидох при гинеколога, дори не стана да ме изпратиш. Ти беше буден, помня, но не ме изпрати.
Симеон: Знаеш ли минаха 30 години. Ти не пожела да ми простиш тази грешка, ти ме отхвърли. Ти ме изгони от твоя свят, там вече бях чужд, нежелан. Не издържам, не мога повече. Знаеш ли колко пъти съм си мислил, че е грешка да продължаваме да живеем така.
Мария: Но те беше страх да поискаш развод, нали? Страх те е, защото знам как създаде клиниката, знам колко усилия и лъжи ни костваше живота, който имаме сега! Вик е прав, ние сме обгърнати от лъжите си и се задушаваме в собствената си лой и смрад.
Но ти забравяш, че и аз крадох с теб, аз също бях там, забравяш го! Ти ме накара или и това си забравил. Колко лесно било, станеш малко по-богат и забравиш!
Симеон: Нямахме избор, ако не бяхме взели консумативите и столовете на клиниката ние, други щяха да го направят, не помниш ли такива бяха времената. Пък и тези неща ни бяха нужни, за да започнем да работим самостоятелно, нали това беше мечтата ни!
Мария: Това беше твоята, моята умря! След медицинския аз не съм заставала над заболекарския стол или не си забелязал. Мразя тази професия, мразя я!
Къде?
Симеон: Излизам! Купих онази къща, до съда. Искам там да създам онова малко кътче, за което мечтаехме преди да се оженим.
Мария: Остани тук! Прегърни ме! Страх ме е да стоя сама. И двамата имаме много грехове.
Симеон:Ти ли ме молиш?
Мария:Да аз, съпругата ти!
Симеон: Мечтаеш, правиш планове, сбъдваш, успяваш, а той живота си минал!
ТРЕТА КАРТИНА
Денис : Сами сме.
Ива: Майка ти е преживяла доста неща. Не знам аз дали бих могла...
Денис : Тя е „желязна”. Ще се справи.
Ива извикахте... има нещо което искам да знаеш. Ще го кажа, но не на бившото си гадже, а на най-добрата си приятелка.
Ива: Слуша те.
Денис : Единствената причина поради, която не исках да си призная кой съм беше ти. Мечтаех, да сме заедно да ти давам всичко от което се нуждаеш ...
Ива: Но не се получи точно така!
Обичаш ли го. Денис мълчи Той е добър човек.
Денис : Обичам го, но обичах и теб.
Ива: Нищо не е вечно.
Денис : Тогава защо бяхме заедно?
Ива: Не беше ли хубаво?
Денис : Искам да го видя, но последно му наговорих куп глупости.
Ива: Ще ти прости, все пак мина през доста неща.
Денис : Мисля да заминем с него в София. Бяха му предложили да се прехвърли в Академията в столицата.
Ива: Чувалили сте се?
Денис : Не ...
Ива подава телефон
Ива: Кажи му как се чувстваш. Срещнете се.
Денис : Хей, как си? Радвам се...Виж, Марти искам да се видим... да сега. Къде си? Какво правиш тук? Ок, отварям!
Каза че идва тук.
Ива: След като снощи ми разказа какво се е случило, аз му се обадих ... съжелявам. Просто те обичам и не мога да гледам как страдаш. Искам да си щастлив.
Денис : Ами ти?
Ива: Аз съм щастлива Денис. Имам теб, имам приятелството ни.
Денис : Ще ми простиш ли, че те нараних така.
Ива: Шшшт, аз отдавна ти простих. Ще тръгвам Марто ще дойде всеки момент.
Денис : Чакай ... обичам те, приятелко!
Ива: И аз Дени!
Ива излиза
Денис нервно подрежда масата. Звъни се.
Денис отваря и поканва Мартин в стаята.
Денис : Да ти предложа нещо?
Мартин: Ива, е страхотен човек.
Денис : Да знам. Тя сега беше тук.
Мартин: Видяхме се на излизане.
Денис : Тя ти е разказала за вчера...
Мартин: Да всичко.
Денис : Сега предполагам, не ми завиждаш за семейството.
Мартин: Не знам. Това е просто малка буря, която ще утихне. Вашите връзки са доста силни. Знам, че майка ти един ден, ще те разбере и ще те приеме.
Денис : Тя ми забрани да те каня тук. Но това не ме интересува.
През последните 7 месеца, аз бях объркан. Но всъщност винаги съм знаел какво искам. Теб! Държах се глупаво. Лъгах себе си. Лъгах и хората, на които държа. Накарах те да чакаш. Искам да ти го кажа сега - Обичам те!
Мартин: Знаеш ли колко отдавна чакам да чуя това. И аз те обичам.
Влиза Мария
Мария: Здравейте, аз ... Дени би ли занесъл, тези торби до горе.
Денис : Не.
Мария: Дени, спокойно. Нищо няма да направя. Дени излиза
Мартин, нали така беше?
Виж момче, в живота си допуснах много грешки и за някой от тях съжелявам. Обичаш ли Денис?
Мартин: Да, госпожо ...
Мария: Мария, просто Мария.
Изглеждаш ми добро момче. Синът ми определено има вкус.
Обещай ми, ще се грижиш добре за моя Дени?
Мартин: Да, госпо...Да, Мария.
Мария: Дано Бог бди над вас! Моля те нека този разговор, си остане между нас.
Мария се разминава с Денис, той влиза
Денис : Какво искаше майка ми? Каза ли ти нещо? Обиди ли те?
Мартин: Дени, Дени спокойно...всичко е наред. Просто ме попита дали съм добре.
Денис : Не искам да страдаш, не искам някой да те обижда и то в моя дом.
Мартин: Спокойно никой не ме е обидил.
Денис : Толкова време ми беше нужно, за да разбера колко те обичам. Какво има? Сигурен ли си, че майка ми не те е обидила?
Мартин: Дени, майка ти няма нищо общо!
Заминавам за Букурещ. Поканихаме да продължа следването си там.
Денис : Букурещ? За колко време?
Мартин: 4 години ...
Виж след време ще се върна. Ще си идвам, ще се виждаме.
Денис : Не можеш да си сигурен в това. Дали ще се видим след 1 месец, след 1 година или 4, не е от значение. Въпрос на време.
Мартин: Нямаме нужда от клетвени обещания, за да си докажем, че се обичаме. Вече го знаем.
Денис : Танцувай с мен.
Музика, танц и затъмнение
Осветление, Денис седи на стол с лице към публиката, Мария влиза,след нея влиза Вик с куфар
Мария: Вик, къде.
Виктор: Заминавам. Искам да открия своя път.
Денис : Хей, брато вземи и мен.
Виктор: Не, Денис ... имаш работа тук, започна ново начало. Довърши го. Не унивай с теб съм.
Мария: Сигурен ли си? Ако искаш баща ти да те закара до някъде?
Виктор: Не, мамо. Благодаря! Обичам ви.
Виктор: За малко да забравя, честит 8-ми март, мамо. Излиза
Денис : Честит 8-ми март, мамо!
К Р А Й
Д-р Мария Ангелова – около 50 годишна, майка на Виктор и Денис, съпруга на Симеон. В момента непрактикуващ стоматолог.
Д-р Симеон Ангелов –около 57годишен, баща на Виктор и Денис, съпруг на Мария. Известен стоматолог и собственик на клиника „ДеВиМа”
Денис Ангелов –около 23 годишен, току що завършил музикалната консерватория.
Д-р Виктор Ангелов – около 26 годишен, стоматолог, брат на Денис, работи в семейната клиника „ДеВиМа”
Ива – около 23 годишна, току що завършила музикалната консерватория, бившo гадже на Денис
Мартин – около 21 годишен, II-ри курс в музикална консерватория. Приятел на Денис
ПЪРВА КАРТИНА
Всекидневна. Маса с 6 стола.
Симеон: Добър вечер!
Виктор: Добър вечер!
Мария: Добре дошли!
Виктор: Мамо, Дени не е ли в къщи?
Мария: Всъщност от обяд не съм го виждала. Мислех, че е горе.
Денис: О-о, семейство. Какво ще ядем?
Мария: Любимото ти – спаначена супа със сметана и задушено свинско.
Денис: М-м, ще си поръчам пица, някой да иска!?
Мария: Денис! Измий си ръцете и се върни на масата! Веднага!
Симеон: Чу майка си!
(сядат на масата )
Мария: Как мина денят ти?
Виктор: Днес бях на обекта в центъра. Мисля, че ще влязат в срока.
Симеон: Хубаво е да натиснеш малко Калайджиев, да не се отпуска. Строежа не трябва да изостава. Новото крило на клиниката трябва да е готово до май!
Днес гледах един имот, до съда. Хубаво място с чудесна къща. С малко облагородяване ще стане страхотем дом.
Денис: Чудесно, къща в центъра!
Виктор: Това не е ли старата къща на ... тези ... на Герджиковия род?
Симеон: Да мисля, че е била тяхна.
Денис: Охо, къща на знатен пловдивски род. Супер. Не е ли чудесно, мамо?
Мария: Мисля си, че ако ядяхте толкова, колкото говорихте нямаше да смогна да ви сготвя.
(звън)
Денис: Сигурно е Ива. Поканих я.
Мария: Възпитаните хора предупреждават когато чакат гости за вечеря.
Денис: Мамо, чакам гости за вечеря!
Ива: Добър вечер, г-н. и г-жо. Ангелови.
Симеон: Заповядай Ива.
Мария: Надявам се, че ще вечеряш с нас.
Ива: Всъщност, просто бих ви правила компания.
Виктор: Дълбоко се съмнявам. Повярвай ми познавам майка си от 26 години.
(смях от всички)
Мария: Благодаря ти Вик.
Симеон: Как върви с музиката Ива, извини ме за любопитството.
Ива: Мисля да запиша магистратура в академията, още се чудя каква специалност.
Мария: Радвам се, че Дени се среща с хора като теб. Току виж решил да запише магистратура и той!
Денис: Всъщност мамо, аз се замислям да запиша магистратура. Да, даже вече съм се ориентирал.
Мария: Интересна новина.
Симеон: Това ни радва.
Виктор: Хей, брато какво ще е?
Денис: Двоумя се.
Мария разтребва масата.
Симеон: Качвам се горе. Обади се задължително утре на Калайджиев. Приятна вечер Ива.
Ива: Лека вечер д-р Ангелов.
Виктор: А-а-а, аз ... имам важен разговор по телефона. Извинете ме.
Ива и Дени остават сами
Ива: Имаш чудесно семейство, понякога ти завиждам.
Денис: Знаеш ли, много трудно е да познаеш кога динята е узряла, винаги рискуваш или да е зелена и с дебели кори, или да е презряла!
Ива: Виж, не дойдох, за да говорим за дини. Защо ме повика, мислех че се изяснихме?
Денис: Знам, просто ...
Ива: Денис, защо ни е да правим нещата толкова сложни. Разбрахме се. Аз ще си мълча, ще се опитам да запазя отношенията ни на едно приятелско ниво...
Денис: Моля те, сега какво: Нека си останем приятели!
Ива: Мисля, че взаимно стигнахме до това решение.
Денис: Да, но вече не мисля така. Искам да опитаме отново.
Ива: Трябваше да помислиш за това малко по-рано.
Денис: Ива, моля те!
Ива: Знаеш ли колко много ми омръзнаха всичките тези молби? Денис оставиме, пусниме да живея своя живот! Както впрочем ти умело живееш своя!
(излиза)
Мария: Ива, искаш ли ... Тръгна ли си? Много бързо! (Денис излиза) Дени, Дени !?
(влиза Симеон)
Симеон: Нищо не каза за къщата. Какво мислиш?
(Мария бърше масата)
Симеон: Мария? Слушаш ли ме?
Мария: Аз те слушам, а ти слушаш ли ме?
Симеон: Мислих си, че новината ще те зарадва, надявах да обсъдим...
Мария: Нищо не искам да обсъждам!
(излиза)
ВТОРА КАРТИНА
Мария: Добро утро. Как спа?
Виктор: Благодаря ти мамо, добре!
Симеон: Аз излизам!
Мария: Няма ли да закусиш?
Симеон: Не, ще хапна на крак. (излиза)
Виктор: Мамо, ти какво мислиш за къщата?
Мария: Не мисля нищо!
Виктор: Мамо, татко я харесва толкова много.
Мария: Да, знам! Бащати е харесвал и харесва много неща в този живот, но не и аз!
Виктор: Не ти ли харесва идеята?
Мария: Аз излизам, ще ме закараш ли до центъра.
Виктор: Мамо, попитах те ...
Мария: Викторе! Ще ме закараш ли?
Виктор и Мария излизат
Денис: Добро утро! Има ли някой?
(звъни се на вратата, Денис отваря)
Денис: Виж помолихте ...
Мартин: Знам какво ме помоли, нямали да ме поканиш? Имаш страхотна къща (гледа семейна снимка) хубава снимка.
Денис: Не, не е хубава, не виждаш ли девствените ми мустачки! Тук съм на 15 години.
Мартин: Бих искал, като твоето семейство.
Денис: Внимавай какво си пожелаваш.
Мартин: Защо? Огледай се! Живееш в сбъдната мечта. Вашите са страхотни, имате собствена клиника, разбирате се с брат ти! Родителитети са те подкрепили, когато си кандидатствал и си загърбил медицината...
Денис: Защо дойде?
Кажи? Защо си тук?
Мартин: Знаеш защо съм тук.
Денис: А ти знаеш отговора ми.
Мартин: Да, също знам и какво се случваше през последните 7 месеца.
Денис: Нищо не знаеш! Знаеш ли кой съм аз, защото ако знаеш, моля те кажи ми!
Мартин: Знам, че ти си добър човек.
Денис: Страхотно, много ми помага ...
(Влиза Мария)
Денис: Мамо... здравей!
Мария: Радвам се, че си станал най- сетне, защото ... Добър ден! Аз съм Мария.
Мартин: Мартин, приятно ми е!
Мария: Вие приятел на Дени ли сте.
Денис: Да, помагам му с лекции, той е студент в Академията ...
Мария: Разбирам, ти явно си му адвокат! Мисля, че Мартин може да говори сам.
Мартин: Приятели сме от Академията, Дени беше един от най-добрите студенти и сега ми помага с някой от предметите.
Мария: Радвам се, че Дени се е захванал с нещо сериозно. Е, момчета няма да ви преча, оставям ви. Приятен ден, Мартин.
Мартин: Майка ти е „желязна” жена. Винаги ли е такава?
Денис: Не винаги е такава.
Денис: Марти, кажи чесно, защо дойде.
Мартин: От страх. Страх ме е, да не те загубя. Обичам те човек...
(Мария влиза, вижда Мартин и Денис да се целуват, обръща се и излиза)
Денис: Не, спри майка ми си е в нас, може да ни види.
Мартин: Нека ни види, нека целият свят ни види. Омръзна ми да се крия.
Денис: Стига, спри! Помисли малко, замисли се как би раигирал баща ти, ами моето семейство?
Снощи поканих Ива на вечеря! Мисля, че още я обичам.
Мартин: Значи аз съм излишен! Ти не искаш да признаеш пред себе си истината. Престани да се самозалъгваш! Погледни се в огледалото. Виж се. Осъзнай най-сетне, кой си ти! Спри да ме мъчиш. 7 месеца чакам да разбера какво избираш, чакам, чакам ... А мойте чувства, а мойте желания!
Денис: Не разбираш ли, че всичко това са само твой желания, твойте фантазии, твойте мечти! Те не са мой! Не са! Незнам какъв съм... боря се, но все още незнам кой съм! До преди 7 месеца аз имах мечти за жена и деца, после се ...
Мартин: Се появих аз и разбих пясъчните кули на малкото момченце! Колко пъти преди да се поява аз си гледал гей порно, колко пъти си се регистрирал в сайт за запознанства с чужд ник, за да не те познаят, колко пъти си заглеждал стегнатите дупета на твойте съучиници и си искал да спиш с тях? Само не ми казвай николко, само не ме лъжи!
Денис: Мисля, че е време да си вървиш.
Мартин: Добре! Ще излезна през тази врата. Но проблемите ти, те ще си останат тук. И аз се уморих, уморих се да чакам, съжелявам. Излиза
Мария: Денис, би ли ми помогнал. Денис!
Денис: Мамо, искам да си почина.
Мария: И аз искам, но баща ти и брат ти ще се върнат скоро.
От давна ли се познаваш с това момче?
Денис: От 7 месеца? Защо?
Мария: Не съм го виждала преди.
Денис: Запознах се с него случайно в Академията, малко преди да завърша.
Мария: Денис, не обичам лъжите и цял живот съм ви възпитавала да бъдете честни. Бъди честен с мен. Той какъв ти е?
Денис: Приятел, вече ти казах ...
Мария: Спри да ме лъжеш, видях когато той те целуна. Чух и разговора ви. Не ме лъжи.
Денис: Щом си подслушвала, значи си чула отговора, който те интересува.
Мария: Не ми говори с такъв тон.
Денис: Или какво, ще ме удариш ли? Ето защо не ти казах, ето защо никога не набирах смелост да призная и пред себе си, защото ме беше страх от теб. Страх ме беше от татко, от това да не разбия вашите мечти за мен. Страх ме беше да не ви разочаровам ...
Мария: Не ми говори така. Целият си живот отдадох на това семейство, не ме обвинявай за педерастията си! Ти си болен.
Денис: Болен? Болен ли съм? Тук болната си ти! Ти не искаш да си отвориш очите и да видиш истината. Защо мислиш, че учих пиано? Защо? Това беше първото нещо което успях сам да направя. Разбих мечтите ви за следващо поколение заъболекар. Знаех, че ще ме приемат медицина, защото се падна най-лесния въпрос. Знаех всичко по темата...
Мария: Как така, ти имаше 2-ка? Искаш да кажеш ...
Денис: Да, това искам да ти кажа. Аз написах грешния отговор, за да ме скъсат. Не исках повече да следвам пътя, който ти и татко бяхте начартали!
Мария: Безсрамник, лъжец!
Денис: Не ми говори ти за лъжи. Ти си тази, която не спря да лъжеш. От години лъжеш себе си колко си щастлива, а сега се опитваш да лъжеш и нас. Мислиш, че не забелязвам как си се променила! Какво се случи с онази усмихната жена,а? Какво мамо, кажи или ще е поредната лъжа.
Мария: Не смей да ми говориш така!
Денис: Защо? Какво има нали все ни учиш да сме честни, нали все това искаш от нас? Или честноста има двойни стандарти?
Мария: Стига!!! Замълчи чуваш ли, замълчи!
Денис: Години наред събирам този яд в себе си, страха и болката. Винаги съм се надявал, че все пак когато разбереш какъв съм, нещо в теб ще си спомни, че въпреки всичко, съм твой син!
Денис излиза, влиза Виктор и заварва Мария да плаче свлечена на пода
Виктор: Мамо, мамо добре ли си?
Мария: Да, добре съм! Остави ме! Излиза
Виктор: Денис, слез долу! Денис! Защо майка плачеше. Кажи?
Денис: Оставете ме намира, чувате ли!
Виктор: Не ми говори така, че ще те фрасна. Отговори на въпроса ми.
Денис: Знаеш ли писна ми цял живот да се съобразявам с това семейство. Никой от вас не пожела да разбере, какъв човек съм аз. Кой съм? От какво имам нужда?
Виктор: Точно ти ли ще повдигнеш този въпрос. Денис какво става тук!?
Денис: Аз съм гей, брато. Току що го казах на майка. Хайде давай и ти, натрии сол на главата на малкото педерасче.
Защо мълчиш?
Виктор: Не ме интересува с кого се чукаш. Това си е твой избор. Дени от малък винаги съм бил зад теб, винаги съм се стремял да ти помагам, защо не ми каза? Ако знаех през какво минаваш.
Денис: Не можех да ти кажа, ти беше сина – мечта.
Виктор: И какво мислиш получих? Мислиш ли, че сега съм щастлив. Работя в тъпата клиника на татко, знам, че един ден тя ще бъде моя. Ще бърникам в устите на хората, докато един ден просто не ме стегне шапката. Ще зарежа всичко. Знаеш ли колко много ми костваше да бъде техния примерен наследник.
Като дете имах мечти за космонавт, вечер заспивах и излитах с ръкети, стигах далечни планети, звезди. Изследвах комети. Космоса беше най-спокойното място, там цареше безвремието. Нямаше училища, домашни, задължения ... Така един ден се събудих на 14, а татко и мама, бяха готови с „моята” мечта. През деня на училище, следобедите в нас с частния учител, цели 5 години, всеки ден. Мойте приятели играеха на войници, а аз учех за амебата. Мойте приятели ходеха на кино и сладкарници с приятелки, а аз учех за човешките мускули, мойте прияетели дивееха по дискотеки, а аз учих стоматология.
Така един ден се събудих без собствени мечти. Бях спрял да мечтая за Космоса, следователно вече не го сънувах. Онова царство на безвремието и спокоиствието, което бях изградил, беше забравено.
Ти си щастливеца брат ми, ти се опълчи. Мислиш ли, че не помня как те скъсаха на изпита за медицина? Спомни си кой те изпита на въпроса, същия този, който се падна? Аз. Ти беше подготвен, ти можеше да изкараш най-малко 5и 60, 70, но никога 2!
Дени, няма значение кой си, ти си моя брат. Аз те обичам какъвто си. Ти винаги си бил, различен, винаги си бил новатора. Обичам те!
Денис : Не знаех, че ти ... Не съм и подозирал, че насила си станал стоматолог.
Влиза Мария, която е слушала монолога на Вик
Мария: Баща ви скоро си идва, спестете му драмите си. А сега ми помогнете с масата.
Денис: Аз не искам да играя в този цирк.
Мария:Не смей да наричаш семейството ми цирк!
Денис : Мамо, спри да се правиш, че няма проблем. Има, не разбираш ли, аз съм гей! Няма да се променя. Харесва ми. Обичам мъжки тела!
Мария: Ти не знаеш какво говориш!
Денис : Напротив мамо, много добре знам.
Виктор: Стига, млъкнете и двамата.
Влиза Симеон
Симеон: Здравейте. Днес бях до къщата. Видях я отблизо мисля, че ще стане страхотно. Точно както го искахме Мария, с голяма зелена морава ... Какво става тук?
Някой ще ми обясни ли какво става в моя дом!
Мария: Знаеш ли мисля, че е време да проявиш малко бащинска отговорност и да поговориш със синовете си най-накрая. Писна ми да съм и майка, и баща!
Мария отива в другата стая
Симеон: Вик, какво е станало?
Виктор: Денис, по-добре е ти да обясниш.
Симеон: Какво трябва да ми се обяснява, някой ще каже ли най-накрая?
Денис: Татко вината е моя...Отдавна исках да ви кажа с мама, но ме беше страх. Знаех, че ще ме намразите ...
Симеон: Денис, какво се е случило, плашиш ме!
Денис: Днес на гости ми дойде, моя най-добър приятел – Мартин. С него се познаваме от 7 месеца. Първоначално му помагах с лекциите, но после ... после нещо се случи, незнайно как аз усетих, някакво странно парене в гърдите всеки път като бях при него. Винаги ме караше да се чувствам спокоен и сигурен в себе си! Толкова искрено се забавляваме. Много добър човек е татко. Мисля, че съм влюбен в него.
Днес той беше на гости и ме целуна, мама ни видя и ...
Татко моля те, кажи нещо? Каквото и да е. Ако искаш пребииме, но кажи нещо!
Симеон: Помня, когато беше на 5 или 6 години. С майка ти, всяко лято ви водихме на море в Бургас. От поликлиниката ни даваха карти. Първата ти среща с водата, колко те беше страх. Помниш ли?
Тогава аз те хванах, вдинах те на ръце и влязохме на дълбоко, стояхме там. Ти първоначално се страхуваше и се разплака, но после ме погледна и ми каза: “Татко, не ме е страх, когато си до мен.”
Какво се случи Денис? Кога започна да се страхуваш от мен?
Знам кой си много отдавна. Един родител познава децата си, а един баща познава много добре синовете си. За мен е важно да си щастлив.
Денис: А ти щастлив ли си татко? Изобщо някой в тази къща щастлив ли е? Защо не попиташ Вик. Татко вие с мама крояхте нашето бъдеще, без за миг дори да се поинтересувате, какво искаме ние.
Защо мислиш, че станах пианист. Аз мразя пианото, но повече от всичко мразя да ми налагат.
Виктор: Денис, стига.
Денис: Ами Виктор, някой от вас помслили какво иска той? Знае ли някой от вас какви са детските мечти на брат ми?
Мария: Аз знам. Полицай. Нали така Вик? Ти ми каза, не помниш ли? Каза ми го когато беше на 7 или 8 години. Не спираше да го повтаря.
Аз съм майка! Няма по-силна връзка от тази между майка и дете!
Аз съм виновна, нали? Аз съм виновна, че Вик заряза невероятната си мечта да стане полицай и хвърлих в ръцете му работа, която му носи по 5000лв на месец. Аз съм виновна за всичките ви неуспехи.
Само че за толкова години никой от вас не ме попита как съм. Стоя затворена в този дом. Седя, чистя, пера, готвя, посрещам ви, изпращам ви един безкраен цикъл. А вие дори за миг не ме попитахте, дали няма нужда от нещо, никой от вас не се позаитересува какво ми е?
След сватбата с баща ви започнахме заедно работа в близката поликлиника. Постепено той се издигаше и го поканиха от друго заведение на центъра. Той беше безспорно най-добрия зъболекар в града, започнаха да валят покани от още поликлиники в града, обадиха му се и от София, но той беше решил, оставаме тук! Ще направя собствена клиника.
Така минаха 4-5 месеца, един ден аз разбарх, че съм бременна. Тогава казах на баща ви! Той не райгира както очаквах, нацупи се, 2 дена не говореше. Не спираше да сумти като бесен бик. На 7-ти март вечерта той легна до мен и ме помоли да направя аборт. Не било сега времето, сега трябвало да помислим за кариерите си искал аз да се реализирам, да намеря по добра клиника, в която да работя...Аз не вярвах, на ушите си. Страх ме беше, бях млада...Съгласих се...
На 8-ми март сутринта, аз станах, обадих се на мой познат от медицинския и отидох на частно при него. Тогава абортите бяха забранени. Още щом влезнах в кабинета, аз знаех, че там, на онази кушетка си отива част от мен, приспаха ме. След няколко часа се събудих, но вече бях друг човек. След 2 години се роди Вик, а после и Денис. Баща ви беше толкова горд и щастлив. За него бе лесно да забрави един аборт, но не и за мен.
Виктор: Мислихте ли някога да ни кажете? Оказва се, че цял един живот сме живели само в лъжи. Мамо, нали ти беше тази, която все ни говореше за истината. Нали все ти искаше да сме честни с вас. А ти татко. Ти, който ми говореше за мъжката дума и чест. Колко важни са те за мъжа? Къде е твойта мъжка дума сега, ти обеща винаги да си искрен с нас, твойте момчета...
(излиза в другата стая)
Мария: Не искам да виждам онзи педерас в къщата си!
Денис : Онзи педерас! А този педерас (сочи себе си) искаш ли да виждаш! Съжалявам, мамо. Не съм сина, който искаше. А Марти, ще виждаш често, защото след днес, разбрах колко много го обичам.
Мария: Ако се върнеш с него, ще ти е последното влизане в този дом.
Симеон: Мария стига! Не можеш да се бориш, приеми го.
Мария: Колко си горд, че синът ти се чука с мъже!
Симеон: Може да не съм горд, но поне знам, че сина ми още ми вярва.
Мария: Не бих била сигурна след като вече знае кое е баща му. Ако преди 30 години знаех, сега щеше да е съвсем различно.
Защо го направи? Защо ме накара тогава?
Симеон: Не знам, мислих само за мечтите си ...
Мария: А ние с бебето, не се вписахме в тях. И за това умряхме.
Симеон: Мислиш ли, че на мен ми беше лесно да те гледам, аз убих детето ни, но ти се предаде. Ти не пожела да ме погледнеш, не искаше да легнеш до мен.
Мария: Ти си този, който не искаше да легне до мен или си забравил. Забравили, че когато ти казах, че съм бремена ти спря да ме гледаш, спря да ме доскосваш, спря да лягаш до мен. Не искаше да имаш нищо общо с мен, докато не махна детето.
Симеон: Не е вярно.
Мария: Вярно е и ти го знаеш. Ти дори не ме целуна сутринта, когато отидох при гинеколога, дори не стана да ме изпратиш. Ти беше буден, помня, но не ме изпрати.
Симеон: Знаеш ли минаха 30 години. Ти не пожела да ми простиш тази грешка, ти ме отхвърли. Ти ме изгони от твоя свят, там вече бях чужд, нежелан. Не издържам, не мога повече. Знаеш ли колко пъти съм си мислил, че е грешка да продължаваме да живеем така.
Мария: Но те беше страх да поискаш развод, нали? Страх те е, защото знам как създаде клиниката, знам колко усилия и лъжи ни костваше живота, който имаме сега! Вик е прав, ние сме обгърнати от лъжите си и се задушаваме в собствената си лой и смрад.
Но ти забравяш, че и аз крадох с теб, аз също бях там, забравяш го! Ти ме накара или и това си забравил. Колко лесно било, станеш малко по-богат и забравиш!
Симеон: Нямахме избор, ако не бяхме взели консумативите и столовете на клиниката ние, други щяха да го направят, не помниш ли такива бяха времената. Пък и тези неща ни бяха нужни, за да започнем да работим самостоятелно, нали това беше мечтата ни!
Мария: Това беше твоята, моята умря! След медицинския аз не съм заставала над заболекарския стол или не си забелязал. Мразя тази професия, мразя я!
Къде?
Симеон: Излизам! Купих онази къща, до съда. Искам там да създам онова малко кътче, за което мечтаехме преди да се оженим.
Мария: Остани тук! Прегърни ме! Страх ме е да стоя сама. И двамата имаме много грехове.
Симеон:Ти ли ме молиш?
Мария:Да аз, съпругата ти!
Симеон: Мечтаеш, правиш планове, сбъдваш, успяваш, а той живота си минал!
ТРЕТА КАРТИНА
Денис : Сами сме.
Ива: Майка ти е преживяла доста неща. Не знам аз дали бих могла...
Денис : Тя е „желязна”. Ще се справи.
Ива извикахте... има нещо което искам да знаеш. Ще го кажа, но не на бившото си гадже, а на най-добрата си приятелка.
Ива: Слуша те.
Денис : Единствената причина поради, която не исках да си призная кой съм беше ти. Мечтаех, да сме заедно да ти давам всичко от което се нуждаеш ...
Ива: Но не се получи точно така!
Обичаш ли го. Денис мълчи Той е добър човек.
Денис : Обичам го, но обичах и теб.
Ива: Нищо не е вечно.
Денис : Тогава защо бяхме заедно?
Ива: Не беше ли хубаво?
Денис : Искам да го видя, но последно му наговорих куп глупости.
Ива: Ще ти прости, все пак мина през доста неща.
Денис : Мисля да заминем с него в София. Бяха му предложили да се прехвърли в Академията в столицата.
Ива: Чувалили сте се?
Денис : Не ...
Ива подава телефон
Ива: Кажи му как се чувстваш. Срещнете се.
Денис : Хей, как си? Радвам се...Виж, Марти искам да се видим... да сега. Къде си? Какво правиш тук? Ок, отварям!
Каза че идва тук.
Ива: След като снощи ми разказа какво се е случило, аз му се обадих ... съжелявам. Просто те обичам и не мога да гледам как страдаш. Искам да си щастлив.
Денис : Ами ти?
Ива: Аз съм щастлива Денис. Имам теб, имам приятелството ни.
Денис : Ще ми простиш ли, че те нараних така.
Ива: Шшшт, аз отдавна ти простих. Ще тръгвам Марто ще дойде всеки момент.
Денис : Чакай ... обичам те, приятелко!
Ива: И аз Дени!
Ива излиза
Денис нервно подрежда масата. Звъни се.
Денис отваря и поканва Мартин в стаята.
Денис : Да ти предложа нещо?
Мартин: Ива, е страхотен човек.
Денис : Да знам. Тя сега беше тук.
Мартин: Видяхме се на излизане.
Денис : Тя ти е разказала за вчера...
Мартин: Да всичко.
Денис : Сега предполагам, не ми завиждаш за семейството.
Мартин: Не знам. Това е просто малка буря, която ще утихне. Вашите връзки са доста силни. Знам, че майка ти един ден, ще те разбере и ще те приеме.
Денис : Тя ми забрани да те каня тук. Но това не ме интересува.
През последните 7 месеца, аз бях объркан. Но всъщност винаги съм знаел какво искам. Теб! Държах се глупаво. Лъгах себе си. Лъгах и хората, на които държа. Накарах те да чакаш. Искам да ти го кажа сега - Обичам те!
Мартин: Знаеш ли колко отдавна чакам да чуя това. И аз те обичам.
Влиза Мария
Мария: Здравейте, аз ... Дени би ли занесъл, тези торби до горе.
Денис : Не.
Мария: Дени, спокойно. Нищо няма да направя. Дени излиза
Мартин, нали така беше?
Виж момче, в живота си допуснах много грешки и за някой от тях съжелявам. Обичаш ли Денис?
Мартин: Да, госпожо ...
Мария: Мария, просто Мария.
Изглеждаш ми добро момче. Синът ми определено има вкус.
Обещай ми, ще се грижиш добре за моя Дени?
Мартин: Да, госпо...Да, Мария.
Мария: Дано Бог бди над вас! Моля те нека този разговор, си остане между нас.
Мария се разминава с Денис, той влиза
Денис : Какво искаше майка ми? Каза ли ти нещо? Обиди ли те?
Мартин: Дени, Дени спокойно...всичко е наред. Просто ме попита дали съм добре.
Денис : Не искам да страдаш, не искам някой да те обижда и то в моя дом.
Мартин: Спокойно никой не ме е обидил.
Денис : Толкова време ми беше нужно, за да разбера колко те обичам. Какво има? Сигурен ли си, че майка ми не те е обидила?
Мартин: Дени, майка ти няма нищо общо!
Заминавам за Букурещ. Поканихаме да продължа следването си там.
Денис : Букурещ? За колко време?
Мартин: 4 години ...
Виж след време ще се върна. Ще си идвам, ще се виждаме.
Денис : Не можеш да си сигурен в това. Дали ще се видим след 1 месец, след 1 година или 4, не е от значение. Въпрос на време.
Мартин: Нямаме нужда от клетвени обещания, за да си докажем, че се обичаме. Вече го знаем.
Денис : Танцувай с мен.
Музика, танц и затъмнение
Осветление, Денис седи на стол с лице към публиката, Мария влиза,след нея влиза Вик с куфар
Мария: Вик, къде.
Виктор: Заминавам. Искам да открия своя път.
Денис : Хей, брато вземи и мен.
Виктор: Не, Денис ... имаш работа тук, започна ново начало. Довърши го. Не унивай с теб съм.
Мария: Сигурен ли си? Ако искаш баща ти да те закара до някъде?
Виктор: Не, мамо. Благодаря! Обичам ви.
Виктор: За малко да забравя, честит 8-ми март, мамо. Излиза
Денис : Честит 8-ми март, мамо!
К Р А Й
четвъртък, 14 януари 2010 г.
Да обичаш , само че не на инат
Винаги когато чуя думата обич или любов се замислям. Каня се от близо 5 години да седна и да „драсна” два или три реда на тази тема и все не ми идва на ум каква точно да е идеята. Та за това велико чувство може толкова да се пише, та поезия, та проза, та песни, та ...какво ли не и все ТЯ е в центъра.
Снощи обаче се случи! В един доста интересен ,за мен самия спор ,се роди темата на новото ми есе ...
Да започнем с това какво е да обичаш: страхотното чувство което те изпълва и те кара да летиш, това малко щастийце което се спотайва в гърдите ти и те прави единствен и неповторим. Това мъниче, което кара ти и другите покрай теб да се усмихвате. Да това е да обичаш, НО не е само това. Да обичаш не е ли и да вярваш в обекта на своята обич, да спечелиш и неговото или нейното доверие, да уважаваш партньора си, да се стремиш да го/я правиш щастлив и да правиш компромиси?
Това всеки средностатистически човек го знае и се стреми да го „прилага”. Има едно нещо , което ще очертае главната тема на следващите „драсканици”. Върнете се две изречения по-нагоре и прочетете, там не пише ли „да правиш компромиси” ? Неминуемо е така, това е едно от "най-важните правила за успешна връзка". До къде стигат обаче те? Каква е допустимата граница на компромисите?
Човек живее средно 70 години, през това време всеки се стреми да развие своя дух, кой го осъзнава , кой не .. въпрос на личен избор, бит, възпитание и характер. Поставяме си цели, които в повечето случай са плод на нашите мечти. Стремим се да ги преследваме и осъществяваме! Борим се за тях , поне с 50 % от нас е така, надявам се! И така понякога успяваме да покорим върхове , а друг път оставаме само с мечтите и горчивия привкус на неуспеха и падението. Това обаче са неща, които времето лекува или поне заглушава!
„Какво би направил за мен?” или „Аз направих за теб толкова много , а ти не искаш да направиш това!!! „
Да ви звучи познато? Чували ли сте го преди? Не!?!? Тогава вие сте щастливци и трябва да спрете да четете тук, за тези обаче, които са го чували , моля продължете.
Всеки човек има качества или недостатъци, които дразнят другите , няма начин , никой не е идеален или перфектен. Какво ще стане , ако някой от тези недостатъци или качества са положителни за развитието на личността , която ги носи, обаче вас ви дразнят и искате да ги няма? Малко объркващо прозвуча , спокойно ще разберете.
Не съм "фен" на компромисите, винаги се стремя да не правя компромиси нито със себе си нито спрямо другите. Уча се да обичам и уважавам другия какъвто е, с всичките му кусури и прищявки. Трудно е , много трудно, НО не е непосилно. Сложното в тази схема не са нервите и яда, сложното е ... желанието! И колко силна е обичта ти към другия човек. Нима не е истина , че ако обичаш дадена жена или мъж истински, ще го приемаш какъвто е, ще уважаваш желанията му дори да те дразни и да ти е неприятно? Нима не е вярно? Аз имам мечта и я преследвам до край . Не искам да вярвам, че ще се намери човек, който ще ме помоли или по – лошо ще настоява да се откажа от нея, защото той не я одобрява! Няма правото да го изисква от мен!
Какво е компромиса и кой от двамата трябва да го направи!? Ще забраните ли вашия партньор или партньорка да се снима гол за известно месечно издание, само защото това ви дразни и ви е неприятно? Ще вдигнете ли скандал, че е качил/а голи снимки в известен сайт? Да? Ами ,ако нейната мечта е да се снима гола? Да бъде фотомодел? Кой в случая трябва да направи компромиса? И защо трябва да се стига до компромис? Та вие утре може да забраните да упражнява професията си, само защото вас това ви дразни и ви е неприятно. Ама не било морално, как така голи снимки, да го/я гледат всички! Морално? Морално????? Кое е морално? Морално ли , че посещавате сайтове като youporn.com ? Морално ли е , че след 00:00 ви се е случвало да включите XXL ?Морално ли е , че държите жена си под ръка и хвърляте поглед към яката стройна мацка , която ви подмина? Морално ли, че докато правите секс с нея/него мислите за ... Брад или Анджелина?
Нима еротиката не е навсякъде около нас? Нима секса не гледа от всеки един ъгъл на ежедневието ни? Морално ли е ... ? Кое е морално? За мен не е морално да караш човек да загърби мечтите си и желанията си, заради теб, не е морално да настояваш човек да се променя , никой не е длъжен да се съобрази с теб, защото на теб не ти харесва. Ако искаш да си с този човек го приеми такъв какъвто е с всичките му желания, кусури и не се опитвай да го променяш!
Нима една любов, която те е променила и те е накарала да зарежеш мечтите си , само защото си я срещнал има бъдеще? Нима би обичал човек,който не е изпълнил желанията в живота си и то заради теб? Как би го погледнал след 10 години и би ли понесъл думите „Ако не те бях срещнал , щях да преследвам мечтите си!„ ? Съжалявам, аз не ще понеса това, не ще обичам и човек,който се променя заради мен. Ако съм харесал стриптизьорка и съм се оженил за нея, аз съм я харесал като такава и нямам правото да изисквам от нея да стане домакиня , камо ли праведна монахиня! Може да не сте съгласни, не го изисквам от вас, но запомнете много лесно е да се правят компромиси и да си забраняваме в учтива форма! По-трудното е другото , да приемем партньора си такъв какъвто е. Как става ли? ... Имате ли огледало? Погледнете се? Приемете себе си такъв какъвто сте и после ще приемете всеки,който стои пред вас. Ако и тогава не успеете ... няма какво повече да ви кажа.
Аз предпочитам да обичам истински, да обичам човека, този който съм харесал още в първия миг, този който ме е дразнил с постъпките си, този който съм избрал такъв какъвто е. Ако нейната мечта е да замине за Москва да става актриса,аз съм длъжен да я пусна и не бих я спрял , защото наистина я обичам!
Любовта за мен е нещо много по-голямо от онова,което писах в началото, тя е по-голяма от четирите или петте компромиса,които ще направиш , тя е по- голяма от приятното чувство на летене и от яда и главоболието,които неизбежно ще имате, тя е ... истинската сила на човечеството. Тя ще ни спаси от гибелта, ще запази човека човек. Тя не може да бъде описана дори от Шекспир, тя просто съществува, блуждае навсякъде между нас. Мога да обичам, искам да обичам , но не и на инат!
Снощи обаче се случи! В един доста интересен ,за мен самия спор ,се роди темата на новото ми есе ...
Да започнем с това какво е да обичаш: страхотното чувство което те изпълва и те кара да летиш, това малко щастийце което се спотайва в гърдите ти и те прави единствен и неповторим. Това мъниче, което кара ти и другите покрай теб да се усмихвате. Да това е да обичаш, НО не е само това. Да обичаш не е ли и да вярваш в обекта на своята обич, да спечелиш и неговото или нейното доверие, да уважаваш партньора си, да се стремиш да го/я правиш щастлив и да правиш компромиси?
Това всеки средностатистически човек го знае и се стреми да го „прилага”. Има едно нещо , което ще очертае главната тема на следващите „драсканици”. Върнете се две изречения по-нагоре и прочетете, там не пише ли „да правиш компромиси” ? Неминуемо е така, това е едно от "най-важните правила за успешна връзка". До къде стигат обаче те? Каква е допустимата граница на компромисите?
Човек живее средно 70 години, през това време всеки се стреми да развие своя дух, кой го осъзнава , кой не .. въпрос на личен избор, бит, възпитание и характер. Поставяме си цели, които в повечето случай са плод на нашите мечти. Стремим се да ги преследваме и осъществяваме! Борим се за тях , поне с 50 % от нас е така, надявам се! И така понякога успяваме да покорим върхове , а друг път оставаме само с мечтите и горчивия привкус на неуспеха и падението. Това обаче са неща, които времето лекува или поне заглушава!
„Какво би направил за мен?” или „Аз направих за теб толкова много , а ти не искаш да направиш това!!! „
Да ви звучи познато? Чували ли сте го преди? Не!?!? Тогава вие сте щастливци и трябва да спрете да четете тук, за тези обаче, които са го чували , моля продължете.
Всеки човек има качества или недостатъци, които дразнят другите , няма начин , никой не е идеален или перфектен. Какво ще стане , ако някой от тези недостатъци или качества са положителни за развитието на личността , която ги носи, обаче вас ви дразнят и искате да ги няма? Малко объркващо прозвуча , спокойно ще разберете.
Не съм "фен" на компромисите, винаги се стремя да не правя компромиси нито със себе си нито спрямо другите. Уча се да обичам и уважавам другия какъвто е, с всичките му кусури и прищявки. Трудно е , много трудно, НО не е непосилно. Сложното в тази схема не са нервите и яда, сложното е ... желанието! И колко силна е обичта ти към другия човек. Нима не е истина , че ако обичаш дадена жена или мъж истински, ще го приемаш какъвто е, ще уважаваш желанията му дори да те дразни и да ти е неприятно? Нима не е вярно? Аз имам мечта и я преследвам до край . Не искам да вярвам, че ще се намери човек, който ще ме помоли или по – лошо ще настоява да се откажа от нея, защото той не я одобрява! Няма правото да го изисква от мен!
Какво е компромиса и кой от двамата трябва да го направи!? Ще забраните ли вашия партньор или партньорка да се снима гол за известно месечно издание, само защото това ви дразни и ви е неприятно? Ще вдигнете ли скандал, че е качил/а голи снимки в известен сайт? Да? Ами ,ако нейната мечта е да се снима гола? Да бъде фотомодел? Кой в случая трябва да направи компромиса? И защо трябва да се стига до компромис? Та вие утре може да забраните да упражнява професията си, само защото вас това ви дразни и ви е неприятно. Ама не било морално, как така голи снимки, да го/я гледат всички! Морално? Морално????? Кое е морално? Морално ли , че посещавате сайтове като youporn.com ? Морално ли е , че след 00:00 ви се е случвало да включите XXL ?Морално ли е , че държите жена си под ръка и хвърляте поглед към яката стройна мацка , която ви подмина? Морално ли, че докато правите секс с нея/него мислите за ... Брад или Анджелина?
Нима еротиката не е навсякъде около нас? Нима секса не гледа от всеки един ъгъл на ежедневието ни? Морално ли е ... ? Кое е морално? За мен не е морално да караш човек да загърби мечтите си и желанията си, заради теб, не е морално да настояваш човек да се променя , никой не е длъжен да се съобрази с теб, защото на теб не ти харесва. Ако искаш да си с този човек го приеми такъв какъвто е с всичките му желания, кусури и не се опитвай да го променяш!
Нима една любов, която те е променила и те е накарала да зарежеш мечтите си , само защото си я срещнал има бъдеще? Нима би обичал човек,който не е изпълнил желанията в живота си и то заради теб? Как би го погледнал след 10 години и би ли понесъл думите „Ако не те бях срещнал , щях да преследвам мечтите си!„ ? Съжалявам, аз не ще понеса това, не ще обичам и човек,който се променя заради мен. Ако съм харесал стриптизьорка и съм се оженил за нея, аз съм я харесал като такава и нямам правото да изисквам от нея да стане домакиня , камо ли праведна монахиня! Може да не сте съгласни, не го изисквам от вас, но запомнете много лесно е да се правят компромиси и да си забраняваме в учтива форма! По-трудното е другото , да приемем партньора си такъв какъвто е. Как става ли? ... Имате ли огледало? Погледнете се? Приемете себе си такъв какъвто сте и после ще приемете всеки,който стои пред вас. Ако и тогава не успеете ... няма какво повече да ви кажа.
Аз предпочитам да обичам истински, да обичам човека, този който съм харесал още в първия миг, този който ме е дразнил с постъпките си, този който съм избрал такъв какъвто е. Ако нейната мечта е да замине за Москва да става актриса,аз съм длъжен да я пусна и не бих я спрял , защото наистина я обичам!
Любовта за мен е нещо много по-голямо от онова,което писах в началото, тя е по-голяма от четирите или петте компромиса,които ще направиш , тя е по- голяма от приятното чувство на летене и от яда и главоболието,които неизбежно ще имате, тя е ... истинската сила на човечеството. Тя ще ни спаси от гибелта, ще запази човека човек. Тя не може да бъде описана дори от Шекспир, тя просто съществува, блуждае навсякъде между нас. Мога да обичам, искам да обичам , но не и на инат!
вторник, 15 декември 2009 г.
Азът
Бях се влюбил веднъж...
Странно беше усещането, имах силата да „сменя” Атлас! Всяка една мечта беше изпълнима! Невъзможното не съществуваше.
Бях се влюбил веднъж ...
Оказа се несподелено ...
Бях се влюбил пак ...
Преборих се с ъс страха си от височините. Полетях редом с птиците.
За първи път усетих себе си и Бог !
Страховете ми се срутваха един по един.
Бях се влюбил пак ...
И пак се оказа несподелено ...
Бях ли се влюбил за трети път ... ?
Повярвах в първичното. Осланях се на човешките пороци. Усетих насладата на забранените плодове. Разчупих рамките на живота си!
Видях тъмната страна на Луната!
Бях ли се влюбил трети път ... ?
О, да! Но пак несподелено ...
Бях се влюбил ... отново ...
Научих се да вярвам повече на себе си. Вслушвах се във вътршния си глас! Преборих се с чуждото влияние.
Открих своя Аз.
Бях се влюбил ... отново ...
Несподелено ...
Скъпи Пипин намирам тези редове за доста интересни. Някой ден се върни към тях, прочети ги и намери смелостта да се разсмееш. Несподелена любов ... познавам те добре. Някой ден ще намериш човека за теб! Всичко се променя и човека също! Днес си един, утре друг, а тя ... любовта винаги си е същата, винаги е там в теб! Там в онази малка празнина ,човешкото сърце.
Преди две или три години написах едно специално писмо, не го изпратих. Не намерих куража и ... получателя. В писмото имаше една единствена истина за живота ми, моята слабост да се влюбвам! За голямо мое очудване винаги несподелено. Никой няма вина за несподелената любов. Тук само човешката найвност и вяра си играят с мен!
Винаги идва един момент на „късането” , късането на връвта. Момента когато осъзнавам колко съм бил наивен. Тогава е най-трудният момент, тогава се налага да освободиш човека да изживява своя живот и своята любов. Трудно, но какво е живота ни без трудности. Иска ти се да направиш някоя глупост, сякаш изтърваш най-скъпия си дар, но някъде дълбоко там в онази празнина се събужда любовта, която наделява и ти „пускаш” човека, защото ... всъщност много го обичаш и искаш той да е щастлив!
Всяка несподелена любов ми донесe истински приятели, хора които обичам и държа на тях! Дали моята любов всъщност не е някаква способност да създавам стойностни приятелства?
Живей, за да обичаш и умри заради това ,че обичаш!
Ако някой ден Бог ме дари с наследник, аз като баща ще имам само този завет!
Останалото ... то са просто думи изречени ,за да запълват празнотата на Космоса!
събота, 26 юли 2008 г.
Какво не бих ти пожелал
( разказ за един живот )
Денят всъщност си започна както всеки друг. Беше слънчево , приятно, отидох на работа , работех и се връщах уморен. Започвам така не ,за да се оплаквам или да търся съчувствие от някой. Ако вдигнете погледа си малко по-нагоре ще видите , че темата е много по различна от самия увод.
Скоро една приятелка имаше рожден ден. Традиционно всички я обсипахме с благопожелания и искрени желания и ... и ... и ... Ако човек печелеше от пожеланията всички щяхме да сме милиардери.
Както казах вече прибирах се от работа , когато попаднах в един автобус 44, полупразен , с много свободни места. Излишно е да ви тормозя с описание на автобуса. По – интересно за вас ще е да ви опиша срещата си с един необикновен човек или по-точно с едно истинско човешко същество! Дали от срам, или от страх, или поради някакви задръжки и комплекси аз не попитах човека как се казва, за това ще го наречем Дядо! Дядо се качи на една от всичките спирки на рейса, беше висок и с бастун , леко изгърбен, както по-късно разбрах на плещите му тежаха цели 92 години! Защо толкова ми направи впечатление, ами не знам ... Дали заради зацапаните му дрехи, или заради усмивката на лицето му, или пък заради някаква друга причина и до сега не знам.
Сядайки на седалката зад мен, той се подготви за “тежка битка” с кондукторката, която за негово щастие не се състоя, защото “врага” му беше една симпатична и доста възпитана служителка на градския транспорт, на която искрено благодаря за любезното отношение към нас – малкото пътници!
Кондукторката и Дядо се заговориха, не разбрах точно как стана , защото бях със слушалки втъкнати в една вещ, чиято стойност спокойно може да изхрани Дядо поне за 1 месец, която накратко наричаме - мобилен телефон.
Усмихнатата служителка и Дядо доста си говореха, за него , за живота и т.н.
Тогава тя го попита “Как на 92 години все още си толкова жизнен?”
Дядо и каза “ Мисля позитивно!!! И знай , аз съм добър човек !!!”
Ех, Дядо , Дядо това ли била формулата? Ами то лесно!!!....
Всъщност , този дядо беше наистина ведър и усмихнат , но зад гърба му стоеше 1 век, век на убийства, 2 световни войни и страшна омраза и терор...
Дядо се родил 1916г. в Пловдив . Годините били бурни, години на глад. Семейството му не било от модерната “аристокрация”, но не било и бедно. Възпита ли го да уважава хората, от малък мислил с любов за всичко живо и с нетърпение чакал следващият ден. Живота си минавал , а Дядо бил на 22, когато започнала втората катастрофа на човечеството, тогава имал една бакалийка с размери два на два. Не печелил стотици, но спокойно се прехранвал и даже помагал на семейството си! В живота му настъпили трудности , който посрещал с усмивка.Така до 1945 г , когато ужаса в Европа спрял и отстъпил място на друг по-голям враг, тихият терор! Този “тих терор” настъпвал с големи крачки, както към запада, така и към света на Дядо . Разбира се , че нашият герой не се страхувал и от новия си враг.
Дядо загубил , бакалийката си. Била безвъзвратно национализирана “в полза на държавата” . След като прочел това , той не спрял да се смее “Мойта бакалийка!!! В полза на държавата!!!! Та каква полза в 4 квадрата!!! Ха-ха-ха! Халал да ви е!!! “
За “щедростта” си Дядо бил назначен в новопостроения “връх на социализма” – местния завод!
Като работник бил добър и изпълнителен. Не обичал мързела и винаги се усмихвал при някоя лека забележка. Така постепенно забравил за бакалийката, почнал да ходи на море и балкан по два пъти на година, купил си кола ( с много усилия ), пълнил си хладилника с луканки и пържоли, пет пъти бил в Съветския съюз, в ГДР и в Полша!
Междувременно постигнал всичко това , защото бил оценен от работодателя си, тогава Държавата, и бил повишаван няколко пъти!
Понякога му било мъчно за онази негова стаичка 2 на 2 ! Тогава се сещал за другите , които загубили собствените си фабрики, големи поля и гори и отново се усмихвал “Благодаря ти , че не съм сред тях! “
Дядо не след дълго се пенсионирал взимал към 200 лв пенсийка и пак си пълнил хладилника и плащал всички сметки , даже и спестовна сметка в банката си имал !
На Дядо му се наложило да “построи комунизма”! Всички тогава се съсредоточили в това , за Дядо не било фикс идея , но искал и той да осигури бъдещето на децата си и най-вече на малките си внучета!
Но ... ех , това “но” , дошла заветната дата – 10.11. 1989г.
Дядо тогава не бил безразличен , повярвал в новата идея и си казал “ Хайде, да дадем път на младите! Вие сте,дано успеете! “
Дядо обаче не знаел , колко всъщност бил предаден и ... ограбен!
Загърбил "строежа на комунизма" , впуснал се в друга утопия – демокрацията!
Дядо посрещнал с усмивка и инфлацията и загубените хиляди левове в сметките си, посрещнал духовното падение на своите братя и сестри, посрещнал с усмивка и чалгата, която обаче не разбира и честно си признава , че малко не я разбира и харесва!
Посрещнал пълната разруха , на “къщата”, която строил цели 45 години!
“Няма нищо младите знаят, те са кадърни!”
Да , Дядо младите знаят...знаят как да стават, когато те видят в рейса, знаят как да ти се усмихнат и да ти направят път, знаят как да ти помогнат, когато се спънеш и немощните ти крака се заплетат, знаят да ти се радват и да ти помагат с торбите от пазара, знаят Дядо те са кадърни!!!
Мога да ви разкажа и за това какво се случи след като Дядо слезе, какво стана след като и аз слязох.
Мога да ви кажа как срещнах двама любящи съпрузи на по 80-90 години, как Баба придържаше своя Дядо и си пазаруваха, как беше спестила 1 и 40 лв. , за да го изненада с подарък за някой празник, който тя беше забравила кой е точно , а той с усмивка викна през врата на магазина и каза “Бабо, Бабо, ами сватбеният ден ма Бабо!!!” .
“Троиной”, ето какъв беше подаръка за 60 години съвместен живот. Подарък ,който Дядо чакаше с нетърпение и се радваше, като братовчед ми на джипа си с батерии за 60 лв!
Какво не бих ти пожелал? Знаеш ли след този разказ мисля , че не бих ти пожелал да си пенсионер в България! Не бих ти пожелал да минеш през три епохи ,всяка отричаща другата, не бих ти пожелал , да се събудиш сам и да не можеш да си купиш най-нужните ти продукти, не бих ти пожелал да се бориш за нещо , което банда нехайници после с лека ръка ще унищожат без капчица срам !
Но най-страшното , не бих ти пожелал да си ничии, да те гледат с пренебрежение в автобуса, да ти казват, че си “дърт и смърдиш” , да те обиждат ...да те забравят!
Дали наистина така е протекъл живота на Дядо, не знам. Бях твърде зает със своите “проблеми” , за да се заслушам внимателно в разказа му, бях и твърде “горд” и не си вдигнах торбичката, за да седне Дядо до мен и да чуя по-добре разказа му, бях....... бях.... спокойно и ние ще остареем, но дали ще има вече на кого да разказваме? И ние ще се подпрем на бастуна, но дали ще има кой да се впечатли и да напише разказ за нас? Май няма, днес всички сме се ангажирали с това да сме едно примерно и добро консуматурско общество, доста егоистично настроено дори към себе си!
Дано автора на този нехаен труд не излезе прав, дано утре децата се събудят с усмивка на лице !
( разказ за един живот )
Денят всъщност си започна както всеки друг. Беше слънчево , приятно, отидох на работа , работех и се връщах уморен. Започвам така не ,за да се оплаквам или да търся съчувствие от някой. Ако вдигнете погледа си малко по-нагоре ще видите , че темата е много по различна от самия увод.
Скоро една приятелка имаше рожден ден. Традиционно всички я обсипахме с благопожелания и искрени желания и ... и ... и ... Ако човек печелеше от пожеланията всички щяхме да сме милиардери.
Както казах вече прибирах се от работа , когато попаднах в един автобус 44, полупразен , с много свободни места. Излишно е да ви тормозя с описание на автобуса. По – интересно за вас ще е да ви опиша срещата си с един необикновен човек или по-точно с едно истинско човешко същество! Дали от срам, или от страх, или поради някакви задръжки и комплекси аз не попитах човека как се казва, за това ще го наречем Дядо! Дядо се качи на една от всичките спирки на рейса, беше висок и с бастун , леко изгърбен, както по-късно разбрах на плещите му тежаха цели 92 години! Защо толкова ми направи впечатление, ами не знам ... Дали заради зацапаните му дрехи, или заради усмивката на лицето му, или пък заради някаква друга причина и до сега не знам.
Сядайки на седалката зад мен, той се подготви за “тежка битка” с кондукторката, която за негово щастие не се състоя, защото “врага” му беше една симпатична и доста възпитана служителка на градския транспорт, на която искрено благодаря за любезното отношение към нас – малкото пътници!
Кондукторката и Дядо се заговориха, не разбрах точно как стана , защото бях със слушалки втъкнати в една вещ, чиято стойност спокойно може да изхрани Дядо поне за 1 месец, която накратко наричаме - мобилен телефон.
Усмихнатата служителка и Дядо доста си говореха, за него , за живота и т.н.
Тогава тя го попита “Как на 92 години все още си толкова жизнен?”
Дядо и каза “ Мисля позитивно!!! И знай , аз съм добър човек !!!”
Ех, Дядо , Дядо това ли била формулата? Ами то лесно!!!....
Всъщност , този дядо беше наистина ведър и усмихнат , но зад гърба му стоеше 1 век, век на убийства, 2 световни войни и страшна омраза и терор...
Дядо се родил 1916г. в Пловдив . Годините били бурни, години на глад. Семейството му не било от модерната “аристокрация”, но не било и бедно. Възпита ли го да уважава хората, от малък мислил с любов за всичко живо и с нетърпение чакал следващият ден. Живота си минавал , а Дядо бил на 22, когато започнала втората катастрофа на човечеството, тогава имал една бакалийка с размери два на два. Не печелил стотици, но спокойно се прехранвал и даже помагал на семейството си! В живота му настъпили трудности , който посрещал с усмивка.Така до 1945 г , когато ужаса в Европа спрял и отстъпил място на друг по-голям враг, тихият терор! Този “тих терор” настъпвал с големи крачки, както към запада, така и към света на Дядо . Разбира се , че нашият герой не се страхувал и от новия си враг.
Дядо загубил , бакалийката си. Била безвъзвратно национализирана “в полза на държавата” . След като прочел това , той не спрял да се смее “Мойта бакалийка!!! В полза на държавата!!!! Та каква полза в 4 квадрата!!! Ха-ха-ха! Халал да ви е!!! “
За “щедростта” си Дядо бил назначен в новопостроения “връх на социализма” – местния завод!
Като работник бил добър и изпълнителен. Не обичал мързела и винаги се усмихвал при някоя лека забележка. Така постепенно забравил за бакалийката, почнал да ходи на море и балкан по два пъти на година, купил си кола ( с много усилия ), пълнил си хладилника с луканки и пържоли, пет пъти бил в Съветския съюз, в ГДР и в Полша!
Междувременно постигнал всичко това , защото бил оценен от работодателя си, тогава Държавата, и бил повишаван няколко пъти!
Понякога му било мъчно за онази негова стаичка 2 на 2 ! Тогава се сещал за другите , които загубили собствените си фабрики, големи поля и гори и отново се усмихвал “Благодаря ти , че не съм сред тях! “
Дядо не след дълго се пенсионирал взимал към 200 лв пенсийка и пак си пълнил хладилника и плащал всички сметки , даже и спестовна сметка в банката си имал !
На Дядо му се наложило да “построи комунизма”! Всички тогава се съсредоточили в това , за Дядо не било фикс идея , но искал и той да осигури бъдещето на децата си и най-вече на малките си внучета!
Но ... ех , това “но” , дошла заветната дата – 10.11. 1989г.
Дядо тогава не бил безразличен , повярвал в новата идея и си казал “ Хайде, да дадем път на младите! Вие сте,дано успеете! “
Дядо обаче не знаел , колко всъщност бил предаден и ... ограбен!
Загърбил "строежа на комунизма" , впуснал се в друга утопия – демокрацията!
Дядо посрещнал с усмивка и инфлацията и загубените хиляди левове в сметките си, посрещнал духовното падение на своите братя и сестри, посрещнал с усмивка и чалгата, която обаче не разбира и честно си признава , че малко не я разбира и харесва!
Посрещнал пълната разруха , на “къщата”, която строил цели 45 години!
“Няма нищо младите знаят, те са кадърни!”
Да , Дядо младите знаят...знаят как да стават, когато те видят в рейса, знаят как да ти се усмихнат и да ти направят път, знаят как да ти помогнат, когато се спънеш и немощните ти крака се заплетат, знаят да ти се радват и да ти помагат с торбите от пазара, знаят Дядо те са кадърни!!!
Мога да ви разкажа и за това какво се случи след като Дядо слезе, какво стана след като и аз слязох.
Мога да ви кажа как срещнах двама любящи съпрузи на по 80-90 години, как Баба придържаше своя Дядо и си пазаруваха, как беше спестила 1 и 40 лв. , за да го изненада с подарък за някой празник, който тя беше забравила кой е точно , а той с усмивка викна през врата на магазина и каза “Бабо, Бабо, ами сватбеният ден ма Бабо!!!” .
“Троиной”, ето какъв беше подаръка за 60 години съвместен живот. Подарък ,който Дядо чакаше с нетърпение и се радваше, като братовчед ми на джипа си с батерии за 60 лв!
Какво не бих ти пожелал? Знаеш ли след този разказ мисля , че не бих ти пожелал да си пенсионер в България! Не бих ти пожелал да минеш през три епохи ,всяка отричаща другата, не бих ти пожелал , да се събудиш сам и да не можеш да си купиш най-нужните ти продукти, не бих ти пожелал да се бориш за нещо , което банда нехайници после с лека ръка ще унищожат без капчица срам !
Но най-страшното , не бих ти пожелал да си ничии, да те гледат с пренебрежение в автобуса, да ти казват, че си “дърт и смърдиш” , да те обиждат ...да те забравят!
Дали наистина така е протекъл живота на Дядо, не знам. Бях твърде зает със своите “проблеми” , за да се заслушам внимателно в разказа му, бях и твърде “горд” и не си вдигнах торбичката, за да седне Дядо до мен и да чуя по-добре разказа му, бях....... бях.... спокойно и ние ще остареем, но дали ще има вече на кого да разказваме? И ние ще се подпрем на бастуна, но дали ще има кой да се впечатли и да напише разказ за нас? Май няма, днес всички сме се ангажирали с това да сме едно примерно и добро консуматурско общество, доста егоистично настроено дори към себе си!
Дано автора на този нехаен труд не излезе прав, дано утре децата се събудят с усмивка на лице !
сряда, 4 юни 2008 г.
Ясновидец
Дали телата ни спяха
или нейде спеше ти?
Обикнах те веднага
още от първите лъчи.
Озариха моят поглед
блед оставен сред тъма.
Оставен нейде навън
под гъстата мъгла.
Ти разсея всичко в мен,
ти пречупи моят глас.
Ти накaра ме да пея,
ти победи всичко в мен!
Гонка
Някъде далеч стой едно дете,
един нежен шепот и крясък жив.
Една не стихнала надежда, и огън от мечти.
Ти, ти ...
Ти си малкото и голямото,
ти си болката и сладката радост.
Обичам всичко в теб, и бягам след теб.
Ти , ти ....
Тичам и не ще те догоня.
Ти си бърз експрес, а аз стар вагон.
Вагон пълен с отломки стари и забравени идеали
Ти , ти ...
Смелост
Очите сякаш две зрънца
зрънца от пшеничен клас.
Устните ти сякаш вишни,
сякаш черешов цвят ...
Тялото ти стройна овошка
люляна от вятъра, след буря.
Гласът ти меден, сякаш славей!
Косите ти слънчеви, слънчеви...
Аз не достигам веч смехът ти,
бяга твоят поглед от мен...
Искам да съм тук до теб,със теб!
Прощавай моят страх, прощавай!
Меланхолията на един отчаян
Знам ще дойде ден, и аз не ще съм тук.
Знам ще искам вечно да живея аз...
Искам да те гледам пак до мен,
съзрян в звездите, ще те чакам аз.
И пак ще чакам онзи небелязан миг,
скрил страстта у нас, и зародил тъгата.
Ще викам с глас, но не от болка и тъга
или от радост за седмото небе...
Ще викам защото в мен гори и тлее
безразличие, опряло се всячески на мен.
Ще чакам и ще викам, ще викам и ще чакам
теб, и теб , мен и теб, теб и мен ...
Абонамент за:
Публикации (Atom)
Virgin Of Guadalupe
Салвадор Дали