Песента на смъртта

Някъде в далечината на манастирската обител се чу , странният звук не на камбана, а на ... тамбура. Отец Павел, скоро не бе чувал този звън , странното подрънкване на струните, удрящи дълбоко в неговите спомени. Той отвори широко очите си и се загледа в гредите на тавана, заслуша се за още миг и бавно отхвърли одеялото настрани. Седна на леглото и продължи да слуша кротко вече не толкова дразнещия го звук! Над манастира се чу и овчарски кавал, сигурно беше на Милан, манастирския падар. Дядо Павел го бе намерил пред своята килия ,увит в овча кожа преди 17 години! От тогава той се погрижи Милан да израсте възпитан в християнските ценности и изучен на четмо и писмо. Но щом поотрасна той реши , че трябва да върши и друга, по-полезна работа , та сега се грижеше за манастирските стада, които не наброяваха повече от двадесет животни. Тамбурата и кавала на Милан се вплитаха в чудна мелодия, мелодия по-чиста от бистрата изворна вода , която течеше от манастирската чешма. По-звучна от топлия летен вятър , който така често се завихряше и повдигаше цели купчини със слама след себе си. По-красива от майският цвят, растящ по кичестите дръвчета...

Тамбурата спря... кавалът продължи своята тъжна песен, песен за велики владетели, за красиви невести и самодиви расли по тази земя, песен за забравен народ!

“...Някога далеч от твоето време, тук царуваха великите ни предци. Нашите прапрародители донесли със себе си тук ,на Балканите, смелостта. Те били най-страшните войни познати на Византийската империя. С няколко пъти по-малка армия, завоювали земите по които днес стъпваш ти ! Бранили своите семейства, децата си учили да яздат още преди да проходят, кърмили ги с мляко от кобилките си, за да заякнат и да станат по-бързи и от най-бързият кон...

Но дошли трудни времена, великата ни империя била разделена и по-късно завладяна от жесток варварски народ – турците! Те потъпквали българските ценности, разрушавали християнските храмове и домове и убивали “неверниците” , както те наричали християните! След себе си стотиците паши оставяли само огън и смрад на човешка плът, хиляди синджири с роби и ... черни фереджета! Българското било насилствено забравено, било опетнено и захвърлено.

Тогава ... ще се появят героите, героите които ще жертват живота си , някой ще бъдат предавани , други ще попадат в клопки, но нито един от тях няма да бъде забравен от признателния народ...”

Това си спомни дядо Павел , когато слушаше песента на кавала. Беше го прочел някъде много отдавна, в една от всичките книги които беше преписал. Вече и кавала беше замлъкнал, умората сигурно е надала своя глас и Милан е заспал. Отеца легна обратно в леглото , преметна старото одяло и се унесе в продължителен сън.

Сутринта подаде своите лъчи и в килията на дядо владика. Слънцето го погали по страните сякаш му шепнеше “Хайде , ставай”! Отеца обичаше да става рано и досега не му се беше случвало да се успи. Той стана бързо премина през сутришните си традициони задължения и на бързо метна расото, отключи килията и се показа навън. Денят сякаш му се усмихваше и го приканваше да потича със слънчевите лъчи по зелените манастирски поляни...

- Отец Павли, Отец Павли !! – чу се радостен глас.

- Ха-ха-ха ! Ти ли си, момчето ми! – владиката протегна ръцете си и Милан го прегърна.

- Дядо Павли, снощи видях чудо.

- Чудо! Какво , момчето ми?

- Видях ... по – точно чух, невероятен и странен звук и понеже идваше от манастирската обител , си помислих , че Бог ... нали разбираш !

- Да , момчето ми , но това съвсем не е чудо , това е един от гласовете на Бог, един от най-красивите Му гласове и се казва – тамбура. – каза отеца с лека усмивка.

- Но ... аз не съм го чувал преди това...от къде идваше.. нима в манастира имаме такъв инструмент?

- Ш-ш-т , той е на нашият гост, дошъл от далечните атинянски манастири...

- Добро утро! – каза нисък мъжки глас.

- Добро утро! Как спахте? – попита усмихнат владиката.

- Доста добре, позволих си късно вечерта да посвиря малко на тамбурата, надявам се, че не съм създал големи неприятности на обителта. – попита гръка леко навеждайки глава.

- О , ни най-малко! Даже някой от нас , страшно са се впечатлили. – продума владиката и с поглед показа Милан.

Гръка забеляза кавала пъхнат в пояса на момчето и с лека усмивка попита :

- Значи ти си бил?

Момчето погледна уплашен владиката, после гръка и пак владиката:

- Да ... аз бях!

- Спрях да свиря, защото никога не бях чувал по-брилянтен звук на кавал! Истински божествен звук.-с голяма радост каза гръка.

- Милан сам си направи кавала ,а с помощта на по-големите успя и да усъвършенства способността си. Сега е най-добрият в целите околия. – с гордост отсече владиката.

Милан видимо доволен от похвалата, хвана кавала и засвири, свиреше веселата мелодия на младостта, искрата която палеше големите огньове на страстта и смелостта! Свиреики той слезе по дървеното стълбище и изскочи в манастирският двор , излезе през портите и тръгна по широките зелени поляни. Дядо Павел и гръка гледаха как Милан безгрижно подскача по поляните заедно с говедата, как се гонят и падат...и в тях затлее отново голямата грижа , която ги бе събрала преди два дни. Турските воиски в стремежа си да потурчат българският и гръцкият народ, бяха тръгнали из родопските села. С цената на хиляди невинни човешки животи те ислямизираха и без това вече изстрадалия народ! Башибузуците колеха и избиваха хората които не се подчиняваха на заповедта на султана! Гръцкият монах беше дошъл с конкретна мисия да помогне на българските владици да запазят поне малка част от светите писания и скъпоценните богатства на манастирите в този регион.

Нощта бавно се спускаше,Вечерницата се появи на небесният свод, Луната показа своето пълно лице. Тази вечер тя беше огромна. Силен трясък се чу по манастирските врати. Уплашени монасите се разтичаха, дядо Павел изскочи от килията си наметна на бързо расото си и се изкрещя :

- Бързо! Отваряйте вратите!

Той отдавна беше видял кой идва.

Вратите се отвориха и монасите затаиха дъх, пред тях стояха стотици жени с деца, повечето с разкъсани дрехи, оголени колена и ръце, множество рани, някой не можеха да стоят на краката си и други едвам ги влачеха, няколко видимо по-добре жени носеха факли и осветяваха тъмният път до манастира. Няколко жени носеха мъртвите си деца и не искаха да ги пуснат. Имаше измъчвани и полумъртви деца...

Двора се напълни с хора, монасите тичаха един през друг, кой с вода, кой с храна, кой с парцали или дрехи, някой носеха одяла да стоплят полуживите дечица, а други носеха мъртвите , които старателно погребваха...Милан никога не беше виждал толкова хора в манастира, никога не беше виждал толкова мъка по лицата на хората. Изведнъж една ридаеща жена се хвърли върху Милан и закрещя:

- Жив е! Жив е сестри, синът ми ! Иване... жив е !

Монасите бързо измъкнаха момчето от майчината хватка.

- Синът й ... Иван! Най-личният момък сред селото ... набиха го на кол ! – тихо пририда друга жена .

Милан изплашен се отдръпна. Погледна протегнатите майчини ръце и избяга далече , сви се в ъгъла на владиковата килия и засвири тъжната песен на смъртта!

Тази вечер манастира не заспа! На сутринта хиляда конници стояха пред светата обител! Дядо Павел отвори широко манастирските врати и погледна на високо към поляната където се бяха строили башибузуците! Погледите на едните и на другите не секнаха нито за миг, нито владиката нито башибозука мигна.

Отеца се обърна и с все сила трясна тежките врати на манастира!

- Няма да посмеят да дойдат – каза владиката- но излезем ли от тези порти сме загубени!

- Нямаме достатъчно храна , а без храна ще загинем! – каза един от монасите!

- Господ ще е с нас! – отговори владиката и се изкачи по дървеното стълбище , обърна се и пак погледна турската войска, ясно му беше , че хората няма дълго да издържат и трябваше бързо да им се помогне , преди и последното брашно да е свършило!

/следва продължение /