Какво не бих ти пожелал
( разказ за един живот )

Денят всъщност си започна както всеки друг. Беше слънчево , приятно, отидох на работа , работех и се връщах уморен. Започвам така не ,за да се оплаквам или да търся съчувствие от някой. Ако вдигнете погледа си малко по-нагоре ще видите , че темата е много по различна от самия увод.

Скоро една приятелка имаше рожден ден. Традиционно всички я обсипахме с благопожелания и искрени желания и ... и ... и ... Ако човек печелеше от пожеланията всички щяхме да сме милиардери.

Както казах вече прибирах се от работа , когато попаднах в един автобус 44, полупразен , с много свободни места. Излишно е да ви тормозя с описание на автобуса. По – интересно за вас ще е да ви опиша срещата си с един необикновен човек или по-точно с едно истинско човешко същество! Дали от срам, или от страх, или поради някакви задръжки и комплекси аз не попитах човека как се казва, за това ще го наречем Дядо! Дядо се качи на една от всичките спирки на рейса, беше висок и с бастун , леко изгърбен, както по-късно разбрах на плещите му тежаха цели 92 години! Защо толкова ми направи впечатление, ами не знам ... Дали заради зацапаните му дрехи, или заради усмивката на лицето му, или пък заради някаква друга причина и до сега не знам.

Сядайки на седалката зад мен, той се подготви за “тежка битка” с кондукторката, която за негово щастие не се състоя, защото “врага” му беше една симпатична и доста възпитана служителка на градския транспорт, на която искрено благодаря за любезното отношение към нас – малкото пътници!

Кондукторката и Дядо се заговориха, не разбрах точно как стана , защото бях със слушалки втъкнати в една вещ, чиято стойност спокойно може да изхрани Дядо поне за 1 месец, която накратко наричаме - мобилен телефон.

Усмихнатата служителка и Дядо доста си говореха, за него , за живота и т.н.

Тогава тя го попита “Как на 92 години все още си толкова жизнен?”

Дядо и каза “ Мисля позитивно!!! И знай , аз съм добър човек !!!”

Ех, Дядо , Дядо това ли била формулата? Ами то лесно!!!....

Всъщност , този дядо беше наистина ведър и усмихнат , но зад гърба му стоеше 1 век, век на убийства, 2 световни войни и страшна омраза и терор...

Дядо се родил 1916г. в Пловдив . Годините били бурни, години на глад. Семейството му не било от модерната “аристокрация”, но не било и бедно. Възпита ли го да уважава хората, от малък мислил с любов за всичко живо и с нетърпение чакал следващият ден. Живота си минавал , а Дядо бил на 22, когато започнала втората катастрофа на човечеството, тогава имал една бакалийка с размери два на два. Не печелил стотици, но спокойно се прехранвал и даже помагал на семейството си! В живота му настъпили трудности , който посрещал с усмивка.Така до 1945 г , когато ужаса в Европа спрял и отстъпил място на друг по-голям враг, тихият терор! Този “тих терор” настъпвал с големи крачки, както към запада, така и към света на Дядо . Разбира се , че нашият герой не се страхувал и от новия си враг.

Дядо загубил , бакалийката си. Била безвъзвратно национализирана “в полза на държавата” . След като прочел това , той не спрял да се смее “Мойта бакалийка!!! В полза на държавата!!!! Та каква полза в 4 квадрата!!! Ха-ха-ха! Халал да ви е!!! “

За “щедростта” си Дядо бил назначен в новопостроения “връх на социализма” – местния завод!

Като работник бил добър и изпълнителен. Не обичал мързела и винаги се усмихвал при някоя лека забележка. Така постепенно забравил за бакалийката, почнал да ходи на море и балкан по два пъти на година, купил си кола ( с много усилия ), пълнил си хладилника с луканки и пържоли, пет пъти бил в Съветския съюз, в ГДР и в Полша!

Междувременно постигнал всичко това , защото бил оценен от работодателя си, тогава Държавата, и бил повишаван няколко пъти!

Понякога му било мъчно за онази негова стаичка 2 на 2 ! Тогава се сещал за другите , които загубили собствените си фабрики, големи поля и гори и отново се усмихвал “Благодаря ти , че не съм сред тях! “

Дядо не след дълго се пенсионирал взимал към 200 лв пенсийка и пак си пълнил хладилника и плащал всички сметки , даже и спестовна сметка в банката си имал !

На Дядо му се наложило да “построи комунизма”! Всички тогава се съсредоточили в това , за Дядо не било фикс идея , но искал и той да осигури бъдещето на децата си и най-вече на малките си внучета!

Но ... ех , това “но” , дошла заветната дата – 10.11. 1989г.

Дядо тогава не бил безразличен , повярвал в новата идея и си казал “ Хайде, да дадем път на младите! Вие сте,дано успеете! “

Дядо обаче не знаел , колко всъщност бил предаден и ... ограбен!

Загърбил "строежа на комунизма" , впуснал се в друга утопия – демокрацията!

Дядо посрещнал с усмивка и инфлацията и загубените хиляди левове в сметките си, посрещнал духовното падение на своите братя и сестри, посрещнал с усмивка и чалгата, която обаче не разбира и честно си признава , че малко не я разбира и харесва!

Посрещнал пълната разруха , на “къщата”, която строил цели 45 години!

“Няма нищо младите знаят, те са кадърни!”

Да , Дядо младите знаят...знаят как да стават, когато те видят в рейса, знаят как да ти се усмихнат и да ти направят път, знаят как да ти помогнат, когато се спънеш и немощните ти крака се заплетат, знаят да ти се радват и да ти помагат с торбите от пазара, знаят Дядо те са кадърни!!!

Мога да ви разкажа и за това какво се случи след като Дядо слезе, какво стана след като и аз слязох.

Мога да ви кажа как срещнах двама любящи съпрузи на по 80-90 години, как Баба придържаше своя Дядо и си пазаруваха, как беше спестила 1 и 40 лв. , за да го изненада с подарък за някой празник, който тя беше забравила кой е точно , а той с усмивка викна през врата на магазина и каза “Бабо, Бабо, ами сватбеният ден ма Бабо!!!” .

“Троиной”, ето какъв беше подаръка за 60 години съвместен живот. Подарък ,който Дядо чакаше с нетърпение и се радваше, като братовчед ми на джипа си с батерии за 60 лв!

Какво не бих ти пожелал? Знаеш ли след този разказ мисля , че не бих ти пожелал да си пенсионер в България! Не бих ти пожелал да минеш през три епохи ,всяка отричаща другата, не бих ти пожелал , да се събудиш сам и да не можеш да си купиш най-нужните ти продукти, не бих ти пожелал да се бориш за нещо , което банда нехайници после с лека ръка ще унищожат без капчица срам !

Но най-страшното , не бих ти пожелал да си ничии, да те гледат с пренебрежение в автобуса, да ти казват, че си “дърт и смърдиш” , да те обиждат ...да те забравят!

Дали наистина така е протекъл живота на Дядо, не знам. Бях твърде зает със своите “проблеми” , за да се заслушам внимателно в разказа му, бях и твърде “горд” и не си вдигнах торбичката, за да седне Дядо до мен и да чуя по-добре разказа му, бях....... бях.... спокойно и ние ще остареем, но дали ще има вече на кого да разказваме? И ние ще се подпрем на бастуна, но дали ще има кой да се впечатли и да напише разказ за нас? Май няма, днес всички сме се ангажирали с това да сме едно примерно и добро консуматурско общество, доста егоистично настроено дори към себе си!

Дано автора на този нехаен труд не излезе прав, дано утре децата се събудят с усмивка на лице !

Ясновидец

Дали телата ни спяха

или нейде спеше ти?

Обикнах те веднага

още от първите лъчи.

Озариха моят поглед

блед оставен сред тъма.

Оставен нейде навън

под гъстата мъгла.

Ти разсея всичко в мен,

ти пречупи моят глас.

Ти накaра ме да пея,

ти победи всичко в мен!

Гонка

Някъде далеч стой едно дете,

един нежен шепот и крясък жив.

Една не стихнала надежда, и огън от мечти.

Ти, ти ...

Ти си малкото и голямото,

ти си болката и сладката радост.

Обичам всичко в теб, и бягам след теб.

Ти , ти ....

Тичам и не ще те догоня.

Ти си бърз експрес, а аз стар вагон.

Вагон пълен с отломки стари и забравени идеали

Ти , ти ...

Смелост

Очите сякаш две зрънца

зрънца от пшеничен клас.

Устните ти сякаш вишни,

сякаш черешов цвят ...

Тялото ти стройна овошка

люляна от вятъра, след буря.

Гласът ти меден, сякаш славей!

Косите ти слънчеви, слънчеви...

Аз не достигам веч смехът ти,

бяга твоят поглед от мен...

Искам да съм тук до теб,със теб!

Прощавай моят страх, прощавай!

Меланхолията на един отчаян

Знам ще дойде ден, и аз не ще съм тук.

Знам ще искам вечно да живея аз...

Искам да те гледам пак до мен,

съзрян в звездите, ще те чакам аз.

И пак ще чакам онзи небелязан миг,

скрил страстта у нас, и зародил тъгата.

Ще викам с глас, но не от болка и тъга

или от радост за седмото небе...

Ще викам защото в мен гори и тлее

безразличие, опряло се всячески на мен.

Ще чакам и ще викам, ще викам и ще чакам

теб, и теб , мен и теб, теб и мен ...

Студентите по специалността Актьорско майсторство за драматичен театър от класа на доц. Иван Налбантов с асистент Стефан Попов към Пловдивския университет “Паисий Хилендарски” ще представят спектакъла “Опасният завой” по Джон Пристли. Постановката за годишния им изпит ще се играе на 18 и 19 май 2008 г. от 19 часа в зала “Учебен театър” на университета. Музиката е на Ян Руменин.

Действащи лица и изпълнители: Фреда Каплан - Таня Йоргова, Геновева Любенова, мис Мод Мокридж - Ивана Стоянова , Таня Челебиева, Бетти Уайтхаус - Илияна Гъделева, Марияна Стамболиева, Олуен Пийл - Ивелина Паскалева, Симеонка Илиева, Чарлз Стентън - Петко Петков, Георги Райчев, Гордън Уайтхаус - Владимир Делянов, Ангел Савов, Робърт Каплан -Ян Руменин, Иван Темелков.

Писмото

Понеже никога няма да те имам реших да седна и да ти напиша писмо! Не е нищо особено, но знам че ти никога няма да ми обърнеш внимание, защото не можеш да изпиташ такива чувства като моите! Не ,не се оплаквам, твърде много се оплаквах. Сега вече само говоря и то само за себе си. Благодаря ти , че поне във фантазиите ми присъстваш. Не мога , а и не искам да тъгувам , знам какъв е краят на нашата връзка, просто няма начало! Боли ме знам , и ти го знаеш , но някой му казват съдба аз ще го нарека избор! Не ставам ли банален? Ти какво мислиш? Аз мисля ,че трябваше да спра на втората буква още , но вече изписах толкова много , че не знам как да спра и дали ще има смисъл да го правя! Изобщо има ли смисъл да тъгувам за теб , има ли смисъл да изпитвам болка за нещо несъстоимо! Някой ден ще се обърна назад и с носталгия ще си спомня за чувствата към теб , ще се засмея и ще подмина! Да смеха остана единственият ми верен приятел, само той протяга ръка и ми спасява от отчаянието! Понякога идва сам , но в повечето случай аз го викам , карам го насила да дойде до мен! За да мога и аз като всички да се посмея! А ти … ти … ти си следващият спомен прибран в задният ми джоб.

Никога не ме забравяй незнаини бляне мой!