Понеже никога няма да те имам реших да седна и да ти напиша писмо! Не е нищо особено, но знам че ти никога няма да ми обърнеш внимание, защото не можеш да изпиташ такива чувства като моите! Не ,не се оплаквам, твърде много се оплаквах. Сега вече само говоря и то само за себе си. Благодаря ти , че поне във фантазиите ми присъстваш. Не мога , а и не искам да тъгувам , знам какъв е краят на нашата връзка, просто няма начало! Боли ме знам , и ти го знаеш , но някой му казват съдба аз ще го нарека избор! Не ставам ли банален? Ти какво мислиш? Аз мисля ,че трябваше да спра на втората буква още , но вече изписах толкова много , че не знам как да спра и дали ще има смисъл да го правя! Изобщо има ли смисъл да тъгувам за теб , има ли смисъл да изпитвам болка за нещо несъстоимо! Някой ден ще се обърна назад и с носталгия ще си спомня за чувствата към теб , ще се засмея и ще подмина! Да смеха остана единственият ми верен приятел, само той протяга ръка и ми спасява от отчаянието! Понякога идва сам , но в повечето случай аз го викам , карам го насила да дойде до мен! За да мога и аз като всички да се посмея! А ти … ти … ти си следващият спомен прибран в задният ми джоб.
Никога не ме забравяй незнаини бляне мой!
