Песента на смъртта

Някъде в далечината на манастирската обител се чу , странният звук не на камбана, а на ... тамбура. Отец Павел, скоро не бе чувал този звън , странното подрънкване на струните, удрящи дълбоко в неговите спомени. Той отвори широко очите си и се загледа в гредите на тавана, заслуша се за още миг и бавно отхвърли одеялото настрани. Седна на леглото и продължи да слуша кротко вече не толкова дразнещия го звук! Над манастира се чу и овчарски кавал, сигурно беше на Милан, манастирския падар. Дядо Павел го бе намерил пред своята килия ,увит в овча кожа преди 17 години! От тогава той се погрижи Милан да израсте възпитан в християнските ценности и изучен на четмо и писмо. Но щом поотрасна той реши , че трябва да върши и друга, по-полезна работа , та сега се грижеше за манастирските стада, които не наброяваха повече от двадесет животни. Тамбурата и кавала на Милан се вплитаха в чудна мелодия, мелодия по-чиста от бистрата изворна вода , която течеше от манастирската чешма. По-звучна от топлия летен вятър , който така често се завихряше и повдигаше цели купчини със слама след себе си. По-красива от майският цвят, растящ по кичестите дръвчета...

Тамбурата спря... кавалът продължи своята тъжна песен, песен за велики владетели, за красиви невести и самодиви расли по тази земя, песен за забравен народ!

“...Някога далеч от твоето време, тук царуваха великите ни предци. Нашите прапрародители донесли със себе си тук ,на Балканите, смелостта. Те били най-страшните войни познати на Византийската империя. С няколко пъти по-малка армия, завоювали земите по които днес стъпваш ти ! Бранили своите семейства, децата си учили да яздат още преди да проходят, кърмили ги с мляко от кобилките си, за да заякнат и да станат по-бързи и от най-бързият кон...

Но дошли трудни времена, великата ни империя била разделена и по-късно завладяна от жесток варварски народ – турците! Те потъпквали българските ценности, разрушавали християнските храмове и домове и убивали “неверниците” , както те наричали християните! След себе си стотиците паши оставяли само огън и смрад на човешка плът, хиляди синджири с роби и ... черни фереджета! Българското било насилствено забравено, било опетнено и захвърлено.

Тогава ... ще се появят героите, героите които ще жертват живота си , някой ще бъдат предавани , други ще попадат в клопки, но нито един от тях няма да бъде забравен от признателния народ...”

Това си спомни дядо Павел , когато слушаше песента на кавала. Беше го прочел някъде много отдавна, в една от всичките книги които беше преписал. Вече и кавала беше замлъкнал, умората сигурно е надала своя глас и Милан е заспал. Отеца легна обратно в леглото , преметна старото одяло и се унесе в продължителен сън.

Сутринта подаде своите лъчи и в килията на дядо владика. Слънцето го погали по страните сякаш му шепнеше “Хайде , ставай”! Отеца обичаше да става рано и досега не му се беше случвало да се успи. Той стана бързо премина през сутришните си традициони задължения и на бързо метна расото, отключи килията и се показа навън. Денят сякаш му се усмихваше и го приканваше да потича със слънчевите лъчи по зелените манастирски поляни...

- Отец Павли, Отец Павли !! – чу се радостен глас.

- Ха-ха-ха ! Ти ли си, момчето ми! – владиката протегна ръцете си и Милан го прегърна.

- Дядо Павли, снощи видях чудо.

- Чудо! Какво , момчето ми?

- Видях ... по – точно чух, невероятен и странен звук и понеже идваше от манастирската обител , си помислих , че Бог ... нали разбираш !

- Да , момчето ми , но това съвсем не е чудо , това е един от гласовете на Бог, един от най-красивите Му гласове и се казва – тамбура. – каза отеца с лека усмивка.

- Но ... аз не съм го чувал преди това...от къде идваше.. нима в манастира имаме такъв инструмент?

- Ш-ш-т , той е на нашият гост, дошъл от далечните атинянски манастири...

- Добро утро! – каза нисък мъжки глас.

- Добро утро! Как спахте? – попита усмихнат владиката.

- Доста добре, позволих си късно вечерта да посвиря малко на тамбурата, надявам се, че не съм създал големи неприятности на обителта. – попита гръка леко навеждайки глава.

- О , ни най-малко! Даже някой от нас , страшно са се впечатлили. – продума владиката и с поглед показа Милан.

Гръка забеляза кавала пъхнат в пояса на момчето и с лека усмивка попита :

- Значи ти си бил?

Момчето погледна уплашен владиката, после гръка и пак владиката:

- Да ... аз бях!

- Спрях да свиря, защото никога не бях чувал по-брилянтен звук на кавал! Истински божествен звук.-с голяма радост каза гръка.

- Милан сам си направи кавала ,а с помощта на по-големите успя и да усъвършенства способността си. Сега е най-добрият в целите околия. – с гордост отсече владиката.

Милан видимо доволен от похвалата, хвана кавала и засвири, свиреше веселата мелодия на младостта, искрата която палеше големите огньове на страстта и смелостта! Свиреики той слезе по дървеното стълбище и изскочи в манастирският двор , излезе през портите и тръгна по широките зелени поляни. Дядо Павел и гръка гледаха как Милан безгрижно подскача по поляните заедно с говедата, как се гонят и падат...и в тях затлее отново голямата грижа , която ги бе събрала преди два дни. Турските воиски в стремежа си да потурчат българският и гръцкият народ, бяха тръгнали из родопските села. С цената на хиляди невинни човешки животи те ислямизираха и без това вече изстрадалия народ! Башибузуците колеха и избиваха хората които не се подчиняваха на заповедта на султана! Гръцкият монах беше дошъл с конкретна мисия да помогне на българските владици да запазят поне малка част от светите писания и скъпоценните богатства на манастирите в този регион.

Нощта бавно се спускаше,Вечерницата се появи на небесният свод, Луната показа своето пълно лице. Тази вечер тя беше огромна. Силен трясък се чу по манастирските врати. Уплашени монасите се разтичаха, дядо Павел изскочи от килията си наметна на бързо расото си и се изкрещя :

- Бързо! Отваряйте вратите!

Той отдавна беше видял кой идва.

Вратите се отвориха и монасите затаиха дъх, пред тях стояха стотици жени с деца, повечето с разкъсани дрехи, оголени колена и ръце, множество рани, някой не можеха да стоят на краката си и други едвам ги влачеха, няколко видимо по-добре жени носеха факли и осветяваха тъмният път до манастира. Няколко жени носеха мъртвите си деца и не искаха да ги пуснат. Имаше измъчвани и полумъртви деца...

Двора се напълни с хора, монасите тичаха един през друг, кой с вода, кой с храна, кой с парцали или дрехи, някой носеха одяла да стоплят полуживите дечица, а други носеха мъртвите , които старателно погребваха...Милан никога не беше виждал толкова хора в манастира, никога не беше виждал толкова мъка по лицата на хората. Изведнъж една ридаеща жена се хвърли върху Милан и закрещя:

- Жив е! Жив е сестри, синът ми ! Иване... жив е !

Монасите бързо измъкнаха момчето от майчината хватка.

- Синът й ... Иван! Най-личният момък сред селото ... набиха го на кол ! – тихо пририда друга жена .

Милан изплашен се отдръпна. Погледна протегнатите майчини ръце и избяга далече , сви се в ъгъла на владиковата килия и засвири тъжната песен на смъртта!

Тази вечер манастира не заспа! На сутринта хиляда конници стояха пред светата обител! Дядо Павел отвори широко манастирските врати и погледна на високо към поляната където се бяха строили башибузуците! Погледите на едните и на другите не секнаха нито за миг, нито владиката нито башибозука мигна.

Отеца се обърна и с все сила трясна тежките врати на манастира!

- Няма да посмеят да дойдат – каза владиката- но излезем ли от тези порти сме загубени!

- Нямаме достатъчно храна , а без храна ще загинем! – каза един от монасите!

- Господ ще е с нас! – отговори владиката и се изкачи по дървеното стълбище , обърна се и пак погледна турската войска, ясно му беше , че хората няма дълго да издържат и трябваше бързо да им се помогне , преди и последното брашно да е свършило!

/следва продължение /

12 Б

Обещахме ,че днес ще сме тук,

обещахме ,че пак ще сме тук .

Но виждам как косите избелели,

от спомените днес са почернели.

Погледи щастливи,минали,красиви.

Погледи на шепа хора, сякаш отново

живеещи в близкият,далечен спомен.

И поглед един горящ за новото,за старото.

Да стиснем днес щастливият петак,

да вдигнем глъчка,тичайки през полята.

Да стигнем пак пред прага тъй желан

и да чуем гласът на забравен приятел от стената.

Вдигам днес чаша,не за старото

вдигам днес чаша ,не за новото.

Вдигам чашата за теб,за загубеното

за оново което днес събра ни, за тебе мило мое

старо и ново,грозно и красиво приятелство....

Посвещавам на 12 б клас от випуск 2005 на СОУ"П.К.Яворов"-гр.Пловдив

Състрадателната от благородно потекло

В очите ми блести искра,

а в твоите огнен пламък.

Душата ти като сълза,

проронена от камък.

Безценна е твоят усмивка.

Безценен е твоят поглед.

Ти даде ми това богатство.

А аз, два реда със любов.

Пламъче разпали пожар,

Сълзице напълни океан.

И днес сърцето ще тупти

за теб и миговете с теб.

ЕЛЕОНОРА - състрадателна (от гръцкото eleos - състрадание).

ЕВГЕНИЙ - от благородно потекло (от гръцки evgenis (ευγενής) - благородeн)

Посвещавам това на Жени и Ели две незаменими жени в моят живот!

П.Петков

Част от разказа "Слоеве" ( началото)

Имало едно време далече , далеч от мястото където си ти един малък къс земя.
Поверията разказват, че това бил къс от Рая. Аз не съм бил в Рая и незнам дали е така , но пък бях на това парченце земя...
Поляните дълбоки, бездънни, зелени обсипани от сутришната роса, леко галени от първите лъчи на слънцето...
По тях като самодиви се спускаха млади бели ангели, дали бяха ангели долетели от небето със своите нежни крила , или бяха просто група млади моми от близкото село...
След тях тичаха и се смееха като млади жребци , волни и свободни като вятъра , група млади юнаци ...
След дългата игра момите сядаха за кратка отмора и всяка сплиташе косите си или косите на дружката си...
Момците наблюдаваха дяволито отстрани ,поседнали и захапали по една дълга тревица в уста...
Тук таме някоя мома се осмели та хвърли по един поглед на своя избраник и веднага като попарена отвръщаше погледа си от неговия с пламнали в алено страни ...

Това нарекох аз страната на живота ...

Забързан подминавах сградите на сивото си ежедневие. Поглеждах за малко някоя друга картина, но всичко пак беше сиво и отегчено. Но пък аз много обича сивият цвят. Толкова е непринуден. Това така и не разбрах дали беше сън. Беше цветно , аз вече се чудех можех ли да виждам цветове. А снощи се случи. Сякаш бях в транс.
Виждах всички онези хора, виждах щастието в тях. Колко исках да ги докосна ,но те бяха свободни и тичаха по зелените поляни, а зад тях като майка стоеше и наблюдаваше величествената Планина...
Това беше наистина страхотен сън. Всяка вечер лягайки аз тайно се молих да сънувам този сън и да мога пак да се докосна до магията наречена живот...

П.Петков

Част от разказа " 2-ка"

Тя не обичаше никой. Ненавиждаше всички. Имаше много познати. Беше руса, красива жена с много светло лице.

Тя не беше сама ,с нея винаги вървяха много самотни хора.

Той беше млад и не приемаше нищо за вярно. Съмняваше се във всичко и най-вече в себе си.

Нея тази същата, тази която всички смятаха за много красива, а аз я нарекох просто Тръмс.

Денят в който тя се роди бе най-лошият в живота й. Тогава тя не осъзнаваше , че след години ще проклина този ден.

Денят в който той се роди не беше по различен. Той не осъзнаваше какво е сторил и защо се получава така., но занеше че има смисъл в това да живее.

Тя мразеше детството си,ненавиждаше онези малки лигави “кукли” който всеки ден играеха на доктори и майки. От малко тя се отрече от живота ,макар да незанеше защо го прави и какво е изобщо живота.

Той харесваше детството си,имаше много приятели с който по цял ден тичаше и и играеше на войници и рицари. Харесваше да тича до късно вечер по поляните и да мечтае за бъдещето което е пред него.

Тя нямаше юношески години просто много бързаше да порасне , не искаше да досажда на живота със своето безхабериие и детинщени,както не искаше и той да и досажда със свойте “прищявки”.

Тя обичаше котки, и мразеше Алф.

Той мразеше котки, и всякакви животни.

Тя не се самоопределяше като робиня на живота,а се съпротивляваше на всички системи и се подчиняваше на първичното и животинското.

Той ценеше всичко,смяташе демокрацията за отрочето на човешкият ум на 20 век.

Но едвали знаеше нещо повече за демокрацията.

Тя и той , две полукалба на един въртящ се кръг.

“ Не обичам да излизам виждам презрението в очите на хората. Понякога виждам страхът им. Смятъм с колко време се съкращава човешкият живот от страхът. Дали ме е било страх ... да и все още ме е страх , страх ме единствено от самата себе си.”

“От малък обожавам да тичам по поляните и да лягам по тревата за малка почивка мислеики ,какъв ще е утрешният ден и с какво мога да съм полезен аз. Винаги ме е било страх от котки и всички животинки.”

“ Често си мисля за това какъв ли ще е цветът на косата ми на следващият ден.”

“Много обичам да мечтая за всичките неща за които мога да се сетя... често мечтая за това да отида в космоса.”

Изправени сме пред един голям въпрос, въпроса наречен кратко – живот.

Ще си позволя да го нарека така ,защото няма по-кратък въпрос от него ,а също така никой не може да отговори на този въпрос . . .

/следва продължение /

П.Петков

Част от разказа " Слоеве "

…Парка беше все така зелен, росата още стоеше по едва напъпилите дръвчета. Алеята по която вървях беше от черен асфалт напоен със сутришна роса. Сълзите на ноща , както обичах да казвам аз, имаше една легенда която бяха ми разказвали за ноща и деня и за това как винаги някой им пречи да са заедно, затова и ноща плачеше всеки път когато си отиваше, а денят я гонеше винаги, но никога не я стигаше...и оставяше сълзите й да попият в черната земя, която ги беше проклела да се гонят до края.

Над хълма се бяха спуснали черни облаци, сивотата на небето сякаш придаваше още по-страшна съдба на бедния чудак порещ с ралата си майката земя. Днес не беше ден за кърска работа.

Някъде в далечината се чернееше едно петно.

На този грозен сивкав фон едвам се различаваше фигурата на Мила. Вятъра я галеше жестоко по лицето, мяташе забрадката й, и нежно почистваше сълзите й със своята ярост и сила.

Мила се обърна и видя своята къща. След като за кратък миг задържа погледа си върху дома си тя погледна и по - нависоко и водя къщата на Михал, сегашната му къща която беше най-хубавата от всички. Сякаш и се стори, но един слънчев лъч се прокраде между черните облаци и нежно я погали. Мила потръпна . Тежка беше грижата й.

Мила вече бавно престъпваше надолу към селото ,а вятъра продължаваше да си играе с черната и забрадка сякаш тя не бе символ на мъката й , а бе хварчило носещо се свободно по небесата. Зелената хълместа полянка обгръщаше девойката и създаваше една карсива картина. Черната Мила ,зеленият свят и черното небе ...

Някъде в далечината се чу : “Лале ли си , зюмбюл ли си....”

Парковете бяха моят удушник от сивотата на днешният живот. Кафявите пейки идващи сякаш от 19 век и шадравана с момченцето това бяха едни от красотите на любимият ми кът. Старците насядали около “момченцето” играещи табла или спорещи по “горещите” политически теми , лека усмивка се прокраде по моето лице, това не беше сивият живот това беше нещо друго ,нещо на което преди гледах с пренебрежение. Сега това ми показа истинските радости за които си заслужава да се бориш. Да живота е една битка, за да изиграеш накрая една табла и доволен да заспиш като победител, вечно...

П.Петков

Рая

Рая

“...Преди 13 века аз стъпих на свята земя. Нозете ми пареха от кръвта пролята за този къс от Рая. Още помня мириса на кръвта носещ се по целият дунавски бряг. Дунава бели- за тебе бях слушал толкоз от тетка, за теб ли, или за друг не толкова кървав Дунав съм бленувал. Първата крачка на Родна земя , родна за онези ,които ще се родят тук, родна за онези ,които умряха тук, родна за всички нас - теб Родино ,

теб БЪЛГАРИЯ ...”

Тежка длан опряна на един стълб описа къде е пътя за върха. Погледът ми попи всяко движение. Първата крачка бе направена в страх, в страх от незнайното. Гори и скали , зов на някоя птица или вечерен пазач на планината, много гарги черни като небето. Потеглих напред към върха...Тясната пътека явно водеше към върха, множеството камъни , оголени корени на дървета, кални локви и съчки пречеха , сякаш бяха нарочно сложени препятствия за пречка или за ... помощ. Лутането по пътя беше мъчително и продължително. Опрян на едно дърво се загледах в небитието ... долу нейде в полето мъждукаха светлинки и душички , едните само виждах ,а другите усещах по ясно от онова което виждах. Още няколко крачки и се предавам, оставям се на дивите зверове. Последна крачка ,поглед нагоре и ... се свлякох на земята. Бавно отворих очи, сега съм долу паднал на земята, не изкачил своя връх, свлечен от умората и слабостта на човешкия дух ... Някъде долу в дерето под мен се чува лек шум на листа от величествени дъбове и букове, хладен и свеж ветрец лъхна покрай мен. Погали страните ми спря се и се огледа в празният човешки поглед, но там откри само страха , отегчен зави бясно покрай величествените дървета и полетя високо в небето , там където е непобедим. Изоставен и изплашен леко подадох ръка, пред мен се подаде един сух и вял клон. Хванал се за него бавно се изправих и чак тогава забелязах , че този дървен стрък всъщност си е бил през цялото време там, но погледа ми го е избягвал винаги зает със своето оцеляване. Изправих се, събрал сили и власт да покоря върха, продължих напред. Всяко камъче , корен или кална локва сега бяха помощници, помощници за онова с което поетите обичаха да си играят и да занимават малките душици долу. Крачка по крачка , дърво след дърво, стебло след стебло, пън след пън минавах все по нагоре, нагоре по планината. Изкачвах се по гръбнака на майката Земя, зареден с човешка вяра и глупост. Никой срив , никой тласък не беше способен да спре малко човече изкачващо се по пътя към вечното. Вятъра изплашен се върна заблъска силно в човешките гърди, биеше страните ми като майчини шамари, силните му удари по гърба ми не спряха порива ми , напротив те ми дадоха повече сила, забързах една крачка, още една след нея още две ,крачките ставаха все по – малки и по – малки , по – ситни и по – зачестени и тогава ... аз побягнах , но вече не от страх, а от радост ,защото бях отгоре, отгоре над всичко и над всекиго, защото бях АЗ.

Не спирах своя бяг, засилвах го и по – силни , и по – силно . Пред мен земята подаде своя край и виждайки края не спрях ,а напротив събрах и последните си сили и ... скочих. Ясно , синьото небе гледаше как едно човече лети , как един посредствен организъм еволюира благодарение на вярата , но не в някой друг, а вярата в себе си. Някой ден някой ще намери безжизнената ми обвивка там долу в дерето, ще ме съжалят или оплюят, но никой от тях няма да усети това което изживя и изживява душата ми .

Защото никой не може да се допре до вятъра и да изкрещи в лицето му :

“ Х ей , Ветрее . Кой сега е над върха, а? “

Преди 13 века са станали велики и неповторими неща. Сега е моя век, сега е моето време, времето в което аз ще докажа себе си. Защото някой, някога е казал , че утрото започва от Днес.

П.Петков

Античен театър